Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл въздъхна.

— Добре — рече той, като продължи да сглобява карабината, мъчейки се със затвора, и както винаги засрамен от себе си, задето това му струваше толкова усилия. „Боже мой — помисли си, докато намаслените му пръсти се плъзгаха безпомощно по повърхността на отделните части, — аз съм в състояние да поставя цяла пиеса, да говоря за значението на Томас Ман, а всяко селянче може със затворени очи да сглоби това нещо по-добре от мене…“

Той окачи карабината и излезе от помещението, като си бършеше ръцете от смазката. Акерман стоеше на другата страна на ротната уличка — дребна и слаба фигурка, откроена на тъмния фон на нощта; някъде далеч примигваше една-единствена лампа. Ноа му махна с ръка като заговорник и Майкъл се отправи бавно към него. „Все на мен се случва да оправям чуждите глупости!“ — помисли си той.

— Прочети това — заговори Ноа, щом Майкъл се приближи, и му тикна в ръката две листчета хартия.

Майкъл се обърна така, че светлината да падне на листовете. Присви очи и прочете първо съобщението, което Ноа бе окачил на дъската за обяви и което виждаше за първи път, а след това отговора на десетте войника. Накрая поклати глава и още веднъж внимателно прочете и двете съобщения.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — ядосано попита той.

— Бих искал да ми бъдеш секундант — обясни Ноа. Гласът му звучеше мрачно и глухо, но въпреки това Майкъл едва се сдържа да не се разсмее на тая мелодраматична молба.

— Секундант? — изумено избъбри той.

— Да отвърна Ноа. — Смятам да се бия с тия хора, но не съм сигурен дали мога сам да уредя това. Ще избухна и ще имам неприятности. А искам всичко да се уговори както трябва.

Майкъл примига в недоумение. Никога не си беше представял, че може да се случи подобно нещо в армията.

— Ти си луд — рече той. — Това е просто някаква шега.

— Възможно — отсече Ноа, — но тия шеги започнаха да ме отегчават.

— Защо избра именно мене? — поиска да узнае Майкъл.

Ноа въздъхна дълбоко и изпусна шумно въздуха през ноздрите си. Застанал така в слабата светлина на единствената лампа, която висеше оттатък уличката, той изглеждаше особено строен, мъжествен и хубав, подобен на трагичен герой от древна пиеса.

— Ти си единственият от цялата рота, на когото, мисля, мога да се доверя — каза той. После внезапно дръпна от Майкъл двата листа и прибави: — Добре, ако не искаш да ми помогнеш, върви по дяволите.

— Почакай — рече Майкъл, като чувстваше смътно, че е длъжен да предприеме нещо, за да попречи тая жестока и глупава шега да се превърне в трагедия. — Не съм отказал да ти помогна.

— Добре тогава — каза рязко Ноа, — иди и уговори с тях разписанието.

— Какво разписание?

— Те са десет души. Да не би да искаш, да се бия с всичките в една вечер? Трябва да се установи някакъв ред. Разбери кой желае да се бие пръв, кой втори и така нататък. За мен няма значение кой след кого ще бъде.

Майкъл взе листовете от ръката на Ноа и прочете имената. После, без да бърза, започна да поставя номер срещу всяко име.

— Трябва да знаеш, че това са десетте най-силни мъже в ротата — рече той.

— Зная.

— Всеки от тях тежи не по-малко от сто и осемдесет фунта.

— Зная.

— А ти — колко тежиш?

— Сто трийсет и пет.

— Тия хора ще те убият.

— Не съм искал мнението ти — глухо отговори Ноа. — Помолих те само да уредиш работата. Нищо друго. С останалото ще се разправям аз.

— Съмнявам се, че капитанът ще разреши това — забеляза Майкъл.

— Ще разреши — заяви Ноа. — Тоя мръсник ще разреши, не се безпокой.

Майкъл повдигна рамене.

— Какво искаш да уредя? — попита той. — Нима мога да доставя ръкавици, да организирам рундове по две минути, да намеря съдия и…

— Не ми трябват никакви рундове и никакви съдии — прекъсна го Ноа. — Когато единият от нас не е в състояние да стане от земята, значи, боят е свършил.

Майкъл отново повдигна рамене.

— Ами ръкавици?

— Никакви ръкавици. С голи юмруци. Нещо друго?

— Не — рече Майкъл. — Това е всичко.

— Благодаря — каза Ноа. — Обади ми какво си уредил.

И без да се сбогува, тръгна с вдървена походка нататък по уличката. Майкъл проследи с очи изправената му, неясно очертана фигура, докато тя изчезна в мрака. После поклати глава и се отправи бавно към вратата на казарменото помещение, за да потърси първия по списъка Питър Донъли, който беше висок шест стъпки и един инч и тежеше сто деветдесет и пет фунта; в 1941 година Донъли бе участвал в състезанията на тежка категория „Златните ръкавици“ в Маями и беше елиминиран едва в полуфиналите.