Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Скъпи мой — възкликна тя, разтърсвайки го силно — какво се е случило с тебе? Какво са ти сторили тия хора?

— Нищо — извика Ноа. — Нищо! Ще ти разправя след войната. А сега събирай си вещите и да се махаме оттука.

Хоуп отпусна ръце.

— Добре — отвърна тя с отпаднал глас и се зае отново да подрежда внимателно нещата си в пътната чанта.

След десет минути те бяха готови. Ноа излезе, нарамил багажа и собствената си брезентова чантичка, в която бе донесъл една чиста риза и тоалетните си прибори. Той не погледна нито веднъж назад, но Хоуп се спря на прага и се обърна. Полегатите лъчи на залязващото слънце проникваха през цепнатините на капаците на прозорците, разпадайки се на безчет меки златисти прашинки. Останалите на тоалетката нарциси бяха свели още повече главички, сякаш в очакване на близката смърт. Иначе стаята бе същата както първия път, когато тя беше влязла в нея. Хоуп затвори тихо вратата и последва Ноа надолу по стълбите.

Хазайката стоеше на площадката, препасана със същата сива престилка. Не каза нищо, когато Ноа й плати, и продължи да стои така мълчаливо, вмирисана на пот, старост и помия, като гледаше със сурова благочестивост след войника и младата жена, които вървяха бавно по тихата улица към автобусната спирка.

Когато Ноа се върна в казармата, някои от войниците вече спяха. Край вратата хъркаше пиянски Донъли и никой не обърна внимание на Ноа. Той свали раницата си и грижливо прегледа съдържанието: резервния чифт обуща, вълнените ризи, чистата работна униформа, зелените вълнени ръкавици, кутийката с вакса за обуща. Всичко беше на мястото си, само парите липсваха. После свали пътната си чанта и провери и в нея. И там нямаше пари. От време на време той вдигаше рязко очи, за да види дали някой го наблюдава, но всички спяха, хъркайки отвратително и шумно. „Да — каза си Ноа, — ако само забележа, че някой от тях ме гледа, ще го убия“.

Той прибра разхвърляните си вещи, извади кутийката с писмените принадлежности и написа една кратка бележка. Остави кутията на леглото и тръгна към ротната канцелария. На окачената до вратата дъска — наред със списъка на ония публични домове, които войниците нямаха право да посещават, с разпоредбите, които определяха в какви случаи се носи тая или оная униформа, и със съобщенията за повишените в чин през изтеклата седмица — имаше оставено свободно място за обяви за загубени и намерени вещи. Ноа заби с кабарче своята бележка над молбата на редника първи клас О’Рейли да му се върне джобното ножче, задигнато от войнишкото му сандъче. На слабата светлина на окачената пред канцеларията лампа Ноа прочете още веднъж собственото си съобщение:

„До личния състав на трета рота. От войнишката раница на редника от втори взвод Ноа Акерман са откраднати десет долара. Аз не настоявам парите да се върнат и няма да правя оплакване. Искам обаче да получа лично удовлетворение и да накажа виновника със собствените си ръце. Моля участника или участниците в кражбата да ми се обадят незабавно.

Ноа прочете написаното с истинско задоволство. После тръгна обратно към помещението си с чувство, че е направил единствената стъпка, която би могла да го спаси от лудост.

На път към войнишкия стол следващата вечер Ноа се спря пред дъската за обяви. Неговото съобщение беше на мястото си, но отдолу бе прикрепено малко листче, на което бяха написани на машина само две изречения:

„Ние ги взехме, еврейска муцуно. Чакаме те!

Подписали:

Майкъл чистеше карабината си, когато Ноа се приближи до него и попита:

— Мога ли да поговоря с тебе за минутка?

Майкъл го погледна с досада. Беше уморен и както винаги се занимаваше неуверено със сложния механизъм на старата карабина „Спрингфийлд“.

— Какво искаш? — попита той.

Акерман не беше приказвал с него нито веднъж след последния им поход.

— Не мога да говоря тука — рече Ноа, като се огледа. Беше след вечеря и в помещението имаше тридесет-четиридесет човека, които четяха, пишеха писма, занимаваха се с вещите си или слушаха радио.

— Не можеш ли да почакаш? — сухо рече Майкъл. — Зает съм сега.

— Моля ти се — настоя Ноа. Майкъл отново го погледна. Лицето на Акерман потръпваше от възбуда, а очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни от обикновено. — Моля ти се — повтори той. — Трябва да поговоря с тебе. Ще те чакам вън.