Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Градина в майско утро — рече той. — Бог ми е свидетел, ще се оженя, преди да позволя на врага да ме убие!

Ноа прибра портфейла си и се усмихна на войника, чувствайки някак си, че това е предзнаменование, че от този момент всичко ще тръгне по-добре, че вече е стигнал до дъното и сега започва да се изкачва нагоре към върха.

Когато автобусът спря пред пощата в града, едрият войник помогна тържествено на Ноа да слезе по стълбичката на колата на мръсната улица, като го потупа насърчително и леко по рамото.

— Хайде, върви, братко — рече той. — Желая ти да прекараш добре и до понеделник да не се сещаш, че на света има такова нещо като армия на Съединените щати.

Ноа му махна с ръка усмихнат и забърза към хотела, където навярно го чакаше Хоуп.

Тя стоеше в препълнения хол сред тълпа от мъже в каки и техните съпруги.

Ноа я забеляза, преди тя да го види. Присвила леко очи, Хоуп се взираше в заобикалящите я войници и жени, които се трупаха между прашните палми. Изглеждаше бледа и разтревожена. Когато той се приближи зад нея и я докосна леко по лакътя с думите: „Мисис Акерман, ако не се лъжа?“, лицето й се озари от усмивка, която можеше всеки миг да отстъпи място на сълзи.

Целунаха се непринудено, сякаш бяха съвсем сами.

— Хайде — нежно рече Ноа, — хайде, хайде…

— Не се тревожи — успокои го Хоуп, — няма да заплача.

После отстъпи малко и го огледа.

— За първи път — продума тя, — за първи път те виждам в униформа.

— Как ти изглеждам?

Устните й потръпнаха леко.

— Ужасно — продума тя.

След миг и двамата се разсмяха.

— Да се качим горе — предложи Ноа.

— Не може.

— Защо? — попита той и усети как сърцето му се сви в лошо предчувствие.

— Не можах да получа стая тук. Всичко е пълно. Но не се тревожи. — Тя докосна лицето му и се засмя тихо при отчаяния му вид. — Аз успях да намеря нещичко. Една мебелирана стая, надолу по улицата. Не прави такава нещастна физиономия.

Излязоха от хотела уловени за ръце и тръгнаха мълчаливо по улицата, като се оглеждаха от време на време. Ноа долавяше сдържаните одобрителни погледи на някои от войниците, край които минаваха — тия хора нямаха нито съпруги, нито момичета и не им оставаше нищо друго, освен да се напият.

Жилищната сграда се нуждаеше от боядисване. Верандата беше обрасла с лозница, а долното стъпало бе счупено.

— Внимавай — предупреди го Хоуп. — Гледай да не паднеш. Не е никак подходящо да си счупиш сега краката!

Отвори им хазайката — слаба женица, препасана с мръсна престилка. От нея лъхаше на пот, помия и старост. Хванала с костеливата си ръка дръжката на вратата, тя погледна враждебно Ноа и попита наемателката си:

— Съпругът ли е това?

— Да — отвърна Хоуп, — моят съпруг.

— Хм — изгрухтя старицата и не благоволи да отвърне на любезната усмивка на Ноа. После ги проследи с поглед, докато се качваха по стълбата.

— По-лошо от проверка! — прошепна Ноа, докато вървеше след Хоуп към стаята.

— Каква проверка — изненада се тя.

— Ще ти разправя, но друг път.

Те затвориха вратата зад себе си. Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец с пукнато стъкло. Книжните тапети бяха толкова износени и избледнели, че шарките изглеждаха нанесени на самите стени. Боядисаният в бяло железен креват беше олющен, а под сивите завивки матракът изглеждаше прохълмен. Хоуп обаче бе вече успяла да сложи на тоалетната масичка букет нарциси в чаша, четка за коса — типичен символ на семеен живот и на цивилизация — и една малка снимка на Ноа по пуловер, направена през летен излет, на която той се смееше, застанал сред цветята.

Те избягваха да се гледат, защото и двамата се чувстваха смутени.

— Наложи се да покажа на хазайката брачното ни свидетелство — наруши мълчанието Хоуп.

— Какво? — попита Ноа.

— Нашето брачно свидетелство. Тя ми се оплака, че трябвало да се бори със зъби и нокти, за да запази почтеността на своя дом от хилядите пияни войници, които се шляели из града.

Ноа изненадано поклати глава и се ухили.

— Кой те подсети да вземеш свидетелството?

Хоуп докосна цветята.

— Аз винаги го нося със себе си. В чантата си. За да ми напомня…

Той се приближи бавно до вратата и завъртя стърчащия железен ключ. Старата ключалка изскърца с остър неприятен звук.

— Така — продума той. — От седем месеца си мечтая как ще направя това. Как ще заключа вратата.

Хоуп неочаквано се наведе. След миг се изправи отново и Ноа видя в ръката й една малка кутия.