Ирвин Шоу - Младите лъвове

А лекциите!… Лекции за държанието на войниците, лекции за причините за войната, която Съединените щати водят… Експертът по японските въпроси — някакъв професор от Лихай с тясно посърнало лице — им беше казал, че войната имала чисто икономически подкладки. Япония, която се стремяла да разшири своите владения, искала да заграби азиатските и тихоокеанските пазари, но Щатите били длъжни да попречат на нейната експанзия и да запазят тия пазари за себе си. Всичко това съответстваше напълно на схващанията на Майкъл през последните петнадесетина години за причините на войните изобщо. И все пак, докато слушаше сухия равнодушен глас и гледаше голямата карта, на която бяха означени ясно сферите на влияние, петролните залежи и каучуковите плантации, той изпита омраза към професора и към онова, което означаваха неговите думи. На него му се искаше да им кажат с пламенни и цветисти думи, че се сражават за свободата, за високи морални принципи, за освобождението на поробените народи, за да може да се върне в казарменото помещение или на стрелбището убеден, че воюва за някакви идеали… Майкъл бе хвърлил поглед към уморените войници около себе си. От техните отегчени, полузаспали лица не можеше да се разбере дали изобщо тия хора се интересуват от лекцията, дали я разбират и дали искат да запазят пазарите и петрола. Всъщност по тия лица се четеше само едно желание — да се върнат в помещенията и да се наспят.

По средата на лекцията на преподавателя от Лихай Майкъл бе решил да вземе думата през определеното за въпроси време. Но когато чу заключителните думи на професора: „Както ви обясних, ние живеем в период на съсредоточаване на средствата, когато… хм… едрите капитали и националните интереси на една част от света неизбежно… хм… се сблъскват с едрия капитал в други части на земното кълбо. За да защитим американското ниво на живот, ние трябва на всяка цена да… хм… да си осигурим свободен достъп до богатствата и пазарите на Китай и Индонезия“, той неочаквано промени намерението си и изпита желание да каже само: „Всичко това е ужасно. Не, не си струва да умираш за такива идеали!“ Той се чувстваше обаче много уморен и както останалите войници, изпита копнеж час по-скоро да се върне в помещението, за да се наспи.

Разбира се, в армията имаше и хубави неща.

Например спускането на знамето при вечерна заря, когато по радиоуредбата се разнася националният химн, навяващ неясни мисли за други тръби, които други американци са слушали в продължение на стотина години в подобни часове.

Също и меките гласове на южняците, насядали на площадките пред помещенията след сигнала за загасяне на лампите, когато цигарите блещукат в тъмнината и войниците си приказват тихо за минали незабравими дни, за своите деца, за цвета на косата на съпругата, за родния дом… Вечерен час на усамотение, когато човек не се чувства нито самотен, нито откъснат от останалите, нито пък съдник или критик, когато не се замисля над думите си, а просто живее с упование, уморен и в мир със себе си през тия тревожни времена…

Акерман неочаквано се спъна. Майкъл избърза и го подкрепи, но евреинът го погледна хладно.

— Остави ме — рече той, — нямам нужда от помощ.

Майкъл се върна на мястото си. „Да, един от ония горди евреи…“ — сърдито си помисли той, наблюдавайки без никакво съчувствие как Акерман се олюлява пред него, докато преваляха гребена на хълма.

— Сержант — рече Ноа, застанал пред бюрото в канцеларията, зад което старшината четеше „Сюпърмен“, — моля за разрешение да говоря с командира на ротата.

Старшината дори не го погледна. Ноа стоеше изпънат в работната си униформа, мръсен и мокър от пот след дневния поход, загледан в ротния командир, който седеше на две крачки от него и преглеждаше спортната страница на един джаксънвилски вестник.

Най-после старшината погледна към Ноа.

— Какво искате, редник? — попита той.

— Моля за разрешение — повтори Ноа, като се мъчеше да произнася думите отчетливо въпреки страшната умора от дневната маршировка — да говоря с командира на ротата.

Старшината го погледна равнодушно и каза:

— Махайте се оттука.

Ноа преглътна с усилие.

— Моля за разрешение — започна той отново — да говоря с…

— Махайте се оттука — повтори спокойно старшината — и помнете, че когато идвате в канцеларията, трябва да сте облечен във войнишка униформа. Хайде, да ви няма!

— Слушам, сержант — рече Ноа. Ротният командир продължаваше да се занимава със спортната страница. Ноа излезе от малката душна стая навън в нарастващия здрач. Трудно беше да се налучка в каква униформа трябваше човек да се явява. Понякога командирът изслушваше хората в работни дрехи, а понякога — не. Като че ли правилата се меняха на всеки половин час. Той тръгна бавно към помещението си и мина край безделничещите войници, мнозина от които бяха пуснали транзисторите си; от едни се лееше остра джазова музика, а от други се разнасяше гласът на говорител, който четеше някакъв детективски роман на серии.