Ирвин Шоу - Младите лъвове

Един-два пъти Майкъл се беше опитал да се намеси в разговорите и да защити момчето, но понеже минаваше още за новак в ротата и идеше от Ню Йорк, докато повечето войници бяха от юг, не му обърнаха внимание и продължиха жестоката си игра.

В ротата имаше още един евреин — огромен мъжага на име Фейн, но никой не се задяваше с него. Не го обичаха, но го оставяха на мира. Може би трябва се обясняваше с ръста му. Беше добродушен човек, макар и със застрашителен вид. Имаше едри възлести ръце и изглеждаше, че взема всичко леко, без да се впуска във философски разсъждения. Фейн трудно се обиждаше и дори не можеше да схване, когато го обиждат, затова шегите с него не доставяха особено удоволствие на никого. Но ако човек би успял да го засегне, навярно щеше зле да си изпати. Поради всичко това войниците, които тормозеха Ноа, оставяха Фейн на спокойствие. „Ето какво представлява армията!“ — помисли си горчиво Майкъл.

Може би той беше направил грешка, като заяви на човека, с когото разговаря във Форт Дикс, че желае да постъпи в пехотата. Романтика! Всъщност оказало се беше, че тук няма нищо романтично. Подбити от ходене крака, невежи хора, пияници и фъфлещият глас на Рикит: „Ще ви науча аз как да боравите с карабина и да се биете за живота си…“.

„Мисля, че с вашите качества бих могъл да ви поставя на специална работа…“ — бе казал оня човек. Това навярно означаваше някаква канцеларска служба в Ню Йорк до края на войната! Но Майкъл бе отговорил със скромно достойнство: „Не, това не е за мен. Не съм постъпил в армията, за да седя на стол.“ Всъщност защо беше влязъл в армията? За да прекоси цяла Флорида пеша? За да оправя постоянно легла, които не се харесват на някакъв си бивш продавач в погребално бюро? Или да гледа как измъчват един евреин? Навярно щеше да бъде много по-полезен, ако се занимаваше например с набиране на хористки за войнишки представления, много по-добре би служил на родината си на Шуберт алея, отколкото тук, крачейки като автомат по напечения път. Но той трябваше да направи тоя жест — жест, който в армията така бързо губи своята стойност!

Армията!… Как можеше да изрази онова, което мислеше за нея, с една-две думи, с една фраза? Не, това бе просто невъзможно. Армията се състоеше от десет милиона частици. Частици, които са в постоянно движение, частици, които никога не се съединяват, никога де се движат в обща посока. Армията приличаше на свещеник, който чете проповед след показване на филм за полова хигиена. В началото — отвратителни снимки, а след това пред белия екран (на който преди миг са прожектирали долнопробни уличници) застава божият служител в капитанска униформа. „Войници, армията трябва да бъде практична… — разнася се напевният глас на баптисткия проповедник в задушната дъсчена барака. — Вашите началници казват: «Войникът е изложен на опасност от зараза и затова ние ви показваме как работят нашите медицински профилактични органи.» Аз обаче съм дошъл да ви заявя, че вярата в бога е по-сигурно нещо от всякаква профилактика, а религията е по-полезна за здравето от всякаква похотливост…“

Една частица, втора частица… Ето например бившия гимназиален учител от Харвард с хлътналото жълтеникаво лице и безумния поглед, който сякаш очакваше всяка нощ да го убият. „Бих искал да ви обясня моя случай — бе прошепнал той веднъж на Майкъл. — Отказах да служа във войската по религиозни причини. Аз не вярвам във войната. И не искам да избивам своите събратя. Затова ми дадоха наряд в кухнята, където прекарах цели тридесет и шест дни! Загубих двадесет и осем фунта и продължавам да слабея, но те не ще успеят да ме заставят да избивам своите събратя!“

Армията!… Ето например и оня професионален войник във Форт Дикс, който бе прослужил тринадесет години като играч в армейски бейзболни и футболни състави. Разглезени войници — така наричаха във войската военнослужещи като него. Беше едър, здрав на вид мъжага с корем, издут от бирата, която, беше изпил в Кавит, Панама сити и във Форт Райли в Канзас. Изпаднал неочаквано в немилост пред началството в канцеларията, нещастникът бил изваден от спортните команди и бил пратен на редовна служба в полка. Когато дошло време да го откарат, той качил войнишките си чанти в камиона и изведнъж започнал да пищи. Тръшнал се на земята и заревал с пяна на устата — тоя път трябвало да отиде не на футболен мач, а на бойното поле. Тогава от канцеларията излязъл старшината някакъв сто и дванадесет килограмов ирландец, който служил във войската още през миналата война — и го погледнал презрително. После го ритнал по главата, за да го накара да млъкне, и макар че човекът продължавал да се тръшка и плаче, заповядал на двама войници да го хвърлят като чувал в камиона. Накрая старшината се обърнал към новобранците, които наблюдавали мълчаливо тая сцена, и казал: „Този войник е позор за действащата армия, но знайте, че той не е типичен случай, съвсем не е типичен. Аз искам да ви се извиня заради него. А сега — обирайте си крушите оттука!“