Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Акерман!

Ноа вдигна очи. Пред него стоеше един капрал от друго казармено помещение.

— Викат те в ротната канцелария. Бързо!

Ноа сложи бавно недовършеното писмо в кутията, която скри в сандъчето си. Усещаше, че играчите го наблюдават внимателно и следят всяко негово движение. Той мина край тях, като се стараеше да не бърза, и Зилихнер подхвърли:

— Ще му връчват ордена „Улица Деланси“, задето в продължение на шест месеца е изяждал по една цяла херинга на ден.

Отново се разнесе престореният гръмогласен смях.

„Ще трябва да се справя с това положение — помисли си Ноа, като прекрачи прага и се намери в потъналия в здрач казармен двор. — Да, ще трябва да се справя с него по някакъв начин…“

След тежкия спарен въздух в помещението въздухът вън му се стори необикновено свеж, а тишината, която цареше над ниските здания и запустелите улички, галеше особено приятно слуха му сега — след острите дразнещи гласове в стаята. „Може би — помисли си Ноа, като вървеше бавно край постройките, — може би в канцеларията пак ще ми разтриват ушите!“ Въпреки това той се чувстваше доволен от краткия отдих, от временното примирие с армията и с околния свят.

Внезапно зад ъгъла на зданието, край което минаваше, Ноа чу бързи стъпки и преди да успее да се обърне, почувства, че приковаха ръцете му на гърба.

— Ето ти, еврейска муцуно — изшептя един познат глас. — Това е порция номер едно!

Ноа наведе рязко глава настрани и ударът се плъзна по ухото му. „Бият с палка! — помисли си той изненадан, като се мъчеше да се освободи. — Защо бият с палка?“ Ухото му и половината му лице бяха съвсем изтръпнали. След миг го удариха отново и той почувства, че пада.

Когато отвори очи, беше съвсем тъмно и самият той лежеше на прашната трева между две казармени сгради. Лицето му беше подуто и мокро. Минаха цели пет минути, докато се довлече до стената на зданието и успее да седне.

Майкъл мечтаеше за бира. Вървеше бавно зад Акерман в горещината и праха и си мечтаеше за бира — за бира в стъклени чаши, в халби, в бутилки, в бъчонки, в тенекиени кутии, в калени чаши, в кристални бокали. Мечтаеше за ейл, за портър, за стаут 32 32 Видове бира. и после пак за обикновена бира. Мислеше си за местата, където някога беше пил бира. За кръглия бар на Шесто авеню, дето обикновено се отбиваха на път към града от Губернаторския остров полковници от действащата армия в цивилно облекло; там поднасяха бира в конусообразни чаши, в които слагаха парченца лед, преди да ги напълнят с пенеста течност от блестящия кран. Мислеше си за модния ресторант в Холивуд с гравюри от френски импресионисти на стената зад бара, където сервираха бира в изстудени цилиндрични чаши и вземаха по седемдесет и пет цента на бутилка. Мислеше си за своята собствена дневна стая, където късно нощем, преди да си легне, четеше ранното издание на сутрешните вестници под меката светлина на лампата, изтегнат по чехли в удобното плюшено кресло. Мислеше си за бейзболното игрище в Поло, където през топлите, окъпани в омара летни следобеди поднасяха бирата в картонени чаши, за да не може публиката да замеря рефера с бутилки.

Майкъл вървеше упорито напред, решен да не изостава от колоната. Беше уморен и ужасно жаден. Ръцете му бяха изтръпнали и отекли, както винаги след петата миля през време на поход, но въпреки това не се чувстваше зле. Заслушан в тежкото, шумно дишане на Акерман, той наблюдаваше как евреинът залита от умора, повлякъл крака нагоре по склона.

Беше му мъчно за Акерман. Младежът изглеждаше слабичък, а походите, заниманията и нарядите го бяха превърнали в истински скелет и сега приличаше на пародия на войник — мършав и сякаш готов всеки миг да се разглоби на парчета. Видът на тоя превит и уморен гръб караше Майкъл да се чувства малко виновен. През дългите месеци на обучение той също беше отслабнал, но същевременно бе закрепнал — краката му бяха станали силни и здрави като стомана, а тялото му кораво и яко. И сега му се струваше някак си несправедливо, че в колоната пред него върви човек, за когото всяка крачка представлява страдание, докато самият той се чувстваше сравнително много по-бодър. При това през изтеклите две седмици с Акерман се бяха подигравали по особено отвратителен начин. Всички тия жлъчни насмешки, тия злобни политически подмятания, които войниците правеха на висок глас нарочно в присъствието на младежа… Подмятания като това: „Може би Хитлер греши по всички въпроси, но трябва да му признаем едно — умее, човекът, да се разправя с евреите!…“