Ирвин Шоу - Младите лъвове

Пред новия редник Уитикър капитанът се спря.

— Осма точка от инструкцията за задълженията на часовоя — рече Коукли, загледан хладно във връзката на Уитикър.

— В случай на пожар или безредие да даде тревога — отвърна Уитикър.

— Разхвърлете леглото на тоя войник! — заповяда Коукли. Сержант Рикит пристъпи между леглата и дръпна завивките на леглото. Чаршафите изшумоляха леко в притихналото помещение.

— Тук не е Бродуей, Уитикър — заяви Коукли, — и вие вече не се намирате в хотел „Астор“. Тук сутрин не идва чистачка и трябва да се научите сам да оправяте леглото си.

— Слушам, сър.

— Затваряйте си устата! — изръмжа Коукли. — Когато искам да отговаряте, ще ви попитам и вие ще отговорите с „Да, сър“ или „Не, сър“.

Коукли продължи надолу между редиците, скърцайки високо с токовете си по голия под. Сержантите пристъпваха тихо зад него, сякаш и вдигането на шум беше привилегия на началството.

Коукли застана пред Ноа и спря на него тежкия си поглед. Капитанът имаше много лош дъх, като че ли нещо непрекъснато гниеше в стомаха му. Той беше офицер от националната гвардия в Мисури, а до войната бе служил като продавач в погребално бюро в Джоплин. „Предишните му клиенти — помисли Ноа — сигурно не са обръщали голямо внимание на дъха му!“ Той преглътна нарочно, като се стараеше да сподави смеха, който се надигаше в гърлото му, докато капитанът се взираше в него с желание да открие следи от недообръсната брада.

Коукли огледа войнишкото сандъче на Ноа, добре сгънатите чорапи и симетрично подредените тоалетни принадлежности.

— Сержант — рече той, — вдигнете капака.

Рикит се наведе, за да изпълни заповедта. Отдолу лежаха внимателно сгънати кърпи, грижливо подредени ризи, вълнено бельо и други лични принадлежности, а под тях — книги.

— Колко книги имате, редник? — попита Коукли.

— Три.

— Три — какво?

— Три книги, сър.

— Държавни издания ли са?

Под вълненото бельо лежаха „Одисеята“, сборник стихове от Т. С. Елиът и „Мисли на Бърнард Шоу за драмата“.

— Не, сър — отвърна Ноа. — Не са държавни издания.

— В шкафчето могат да се държат само държавни издания — отсече Коукли, като дишаше в лицето на Ноа. — Знаете ли това, редник?

— Да, сър.

Коукли се наведе, отмести грубо вълненото бельо и вдигна изтърканата, подвързана в сиво „Одисея“. Ноа неволно наклони глава, за да наблюдава по-добре капитана.

— Мирно! — кресна Коукли.

Ноа впи поглед в една дупка от чвор в насрещната дървена стена.

Коукли прелисти няколко страници.

— Зная тая книга, една мръсна и долна книга — рече той и я запрати на пода. — Изхвърлете я, всички изхвърлете! Това не е библиотека, редник. Не са ви взели тука, за да четете. — Книгата лежеше отворена, с лице към пода и измачкани страници. Коукли отмина и продължи между двете редици легла към прозореца. Ноа усещаше как капитанът стъпва тежко зад него и по гърба му пробягнаха неприятни тръпки.

— Тоя прозорец не е измит добре! Това казармено помещение прилича на истинска кочина! — изкрещя Коукли и без да се спира пред останалите войници, които стояха мълчаливи до леглата си, тръгна обратно между редиците, последван от безшумните стъпки на двамата сержанти. На прага се обърна и каза: — Ще ви науча да държите всичко в ред. Ако между вас има един-единствен мръсен войник, всички ще отговаряте за него и ваша длъжност е да го научите на чистота. Никой няма да получи отпускарски билет за събота и неделя. Утре в девет часа ще има нова проверка. Съветвам ви да се постараете казарменото помещение да бъде в пълна изправност.

Коукли се обърна и излезе.

— Свободно! — кресна сержант Рикит и последва капитана и старшината.

Усетил върху себе си обвинителния поглед на стотина очи, Ноа се приближи бавно до средата на пътеката, където лежеше книгата, наведе се да я вдигне и приглади машинално страниците й. После се приближи до прозореца, който бе станал причина за цялата неприятност.

— На ти тебе събота! — произнесе някой горчиво от другия край на помещението. — Да ни отнемат отпуската в събота вечер! Имам среща с една келнерка, която е вече готова да капитулира, а съпругът й се връща утре сутринта! Просто ми се ще да убия някого.

Ноа погледна към прозореца. Зад блестящите прозрачни стъкла се простираше равна, покрита с прах и изгорена от слънцето земя. На долното стъкло в ъгъла лежеше един комар, който по някакъв начин се беше изхитрил да се блъсне в прозореца и да се размаже, превръщайки се в лепкаво жълто петънце. Ноа го вдигна машинално с пръст.