Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Нищо ви няма — заяви полковникът и санитарят побърза да нанесе две цифри в картона на Християн. — Всичко е в ред. Наистина кракът ви не изглежда блестящо, но ще можете да вървите по петдесет километра на ден и пак няма да почувствате умора. Е?

— Нищо не съм казал, господин полковник — отвърна Християн.

— Годен за строева служба — добави лекарят и погледна сурово пациента си, сякаш той му беше възразил нещо.

— Разбирам, господин полковник.

Лекарят нетърпеливо го чукна по крака.

— Свалете крачола си, подофицер — рече той, наблюдавайки как Християн оправя панталоните си. — С какво сте се занимавали преди войната?

— Бях учител по ски.

— Какво? — Полковникът го погледна ядосано, сякаш Християн го беше обидил с нещо. — Какъв учител?

— По ски, господин полковник.

— Аха — отсече докторът. — С такова коляно не ще можете да ходите вече на ски. Но това няма значение, ските са занимание за младежта. — Той се обърна настрани и започна да си мие грижливо ръцете, сякаш голата бледа плът на Християн беше покрита с мръсотия. — Ще ви се случва понякога и да накуцвате, но какво от това? Лошо ли е от време на време човек да понакуцва? — Полковникът се разсмя, като оголи жълтите изкуствени зъби. — Как иначе ще се разбере, че сте били на война?

Когато Християн излизаше от стаята, докторът все още търкаше грижливо ръцете си в голямата емайлирана мивка, която вонеше на карбол.

— Ще бъдете ли така добър да ми донесете един щик? — каза Харденбург. Християн седеше до леглото, загледан в протегнатия си крак, който все още беше схванат. На съседното легло лежеше същият танкист, все така затворен в безмълвния леден антарктик на своите превръзки и окръжен от ужасната тропическа воня на гниеща материя. Християн току-що бе уведомил лейтенанта, че на следващия ден заминава за фронта, но Харденбург не бе отвърнал нищо. Той лежеше неподвижен и притихнал, отпуснал върху възглавницата бинтованата си глава, която приличаше на огромно пропукано яйце. Християн почака малко и реши, че Харденбург не го е чул, затова повтори:

— Казах, господин лейтенант, че утре заминавам за фронта.

— Чух ви — рече Харденбург. — Донесете ми един щик.

— Какво искате? — попита Християн, като мислеше, че не е разбрал добре, защото превръзката заглушаваше гласа на лейтенанта.

— Искам един щик. Донесете ми го утре.

— Но аз заминавам в два часа следобед.

— Донесете го тогава сутринта.

Християн се взря в бинтованата глава, мъчейки се да отгатне мисълта на лейтенанта, но, разбира се, не можа нищо да види през намотките на превръзките, нито пък долови нещо особено в неизменно равния и спокоен глас, който долиташе от своето скривалище.

— Аз нямам щик, господин лейтенант — рече той.

— Тогава откраднете някой тая вечер, няма да е трудно. Все някак ще можете да задигнете един щик, нали?

— Сигурно ще мога.

— Не ми трябва ножницата, а самият щик.

— Господин лейтенант — рече Християн, — аз съм ви много признателен и съм готов да ви услужа с каквото мога, но ако смятате да… — той се поколеба — да свършите със себе си, не бих имал сили…

— Не смятам да свърша със себе си — произнесе спокойният приглушен глас. — Как можете да сте толкова глупав? Аз разговарям с вас почти два месеца вече — нима приказвам като човек, който мисли да се самоубива?

— Не, но…

— Трябва ми за него — рече Харденбург.

Християн неволно се изправи на дървения стол.

— Какво казахте?

— За него, за него — раздразнено повтори Харденбург. — За човека от съседното легло.

Християн се обърна бавно и погледна към обгорелия танкист. Той лежеше притихнал, неподвижен, както преди два месеца.

— Не ви разбирам — рече Християн, като се обърна отново към дебелите пластове бинт, които скриваха лицето на лейтенанта.

— Моли ме да го убия — обясни Харденбург. — Това е съвсем просто. Виждате ли, той няма вече ни ръце, нито нещо друго. И иска да умре. Преди три седмици помоли доктора да сложи край на живота му, но оня идиот му заповяда да не приказва повече такива неща.

— Не знаех, че може да говори — промърмори Християн като замаян. И отново погледна към страшното легло, сякаш очакваше, че обгореният ей сега ще каже нещо.

— Да, може да говори — добави Харденбург. — Ние приказваме по часове нощно време. Разбирате ли, той говори само нощем.

„От такива разговори — помисли си Християн — между един безрък труп и един човек без никакво лице сигурно би изстинал и топлият италиански въздух!“ Той неволно потрепери. Обгорелият продължаваше да лежи неподвижен, завит под одеялата. „Сигурно сега ни слуша — отново си помисли Християн, втренчил очи в него — и разбира всяка наша дума!“