Ирвин Шоу - Младите лъвове

Друг път, през някой влажен ден, когато посивелият залив зад прозореца се таеше, скрит зад пелена от дъжд, Харденбург говореше:

— Когато тая война свърши, ще трябва веднага да започнем нова. Срещу японците. Съюзниците трябва винаги да бъдат смазвани накрая. Наистина това го няма в „Mein Kampf“, но навярно авторът го е изпуснал от държавнически съображения. След това пък ще се наложи да дадем възможност на някоя друга държава да стане силна, за да имаме винаги по един опасен противник. За да бъде велика, нацията трябва постоянно да се държи в крайно напрежение. Една велика нация се намира винаги на ръба на пропастта и е винаги готова за атака. Когато загуби тая готовност да се сражава, историята започва да дълбае името й в надгробния камък. Римската империя ще остане вечен пример за всеки разумен народ. Когато народът си задава въпроса: „Кой ще ми нанесе следващия удар?“, вместо да пита: „Кого да ударя сега?“, той е тръгнал вече по пътя към бунището на историята. „Отбрана“ — това е дума, с която страхливецът замества термина „поражение“. Не може да съществува успешна отбрана. Нашата лъжлива цивилизация, която се гради всъщност на ленивост и страх пред смъртта, е най-голямото зло в света. Вземете за пример Англия. Тя представлява нещо като десерт след древноримски обед. В мирно време народът не бива да се наслаждава на плодовете от войната. Тия плодове трябва да се ядат само през време на следващата война, защото иначе ще загубите всичко. В часа, в който англичаните са се огледали и са казали: „Вижте какво сме завоювали, дайте сега да го задържим!“, империята е започнала да се изплъзва от ръцете им. Хората винаги трябва да остават варвари, защото само варварите винаги побеждават.

Ние, немците, имаме най-големите възможности. Ние разполагаме с елит от смели, умни хора и с многобройно, работливо население. Наистина и други нации, като американците например, имат не по-малко смели и умни хора и население, което не отстъпва по работоспособност на нашето. В едно отношение обаче ние сме по-щастливи от тях и затова ще победим. Ние се подчиняваме, а те — не, и навярно никога няма да се подчиняват. Ние изпълняваме онова, което ни се нареди, и по такъв начин ставаме оръдие в ръцете на нашите водачи, които могат да ни използват за решителни действия. Американците могат да се подчиняват в продължение на година, пет, а после започват да надигат глава…

Гласът на лейтенанта се лееше като гласа на сериозен учен, който чете в университетска библиотека извадки от любима книга, научена вече почти наизуст. Дъждът струеше по прозореца с мек шум, закривайки пристанището. Обгореният танкист лежеше неподвижно, все така вонящ, неспособен да чуе или да се интересува от каквото и да било.

— В известни отношения моето раняване представлява един щастлив случай — говореше Харденбург. Беше друг ден, упоителен и тих, слънцето клонеше към запад и всичко навън — вода, въздух и планина — изглеждаше прозрачно и искреше в тъмносинкава омара. — По една или друга причина в армията не ми провървя много, а след това раняване няма да ме оставят повече в нея. За съжаление в армията винаги бях там, където не трябва. Както знаете, мене ме повишиха само веднъж, а моите другари по школа са повишавани вече по пет пъти. Не желая да се оплаквам — този въпрос не се урежда с връзки или със заслуги. Всичко зависи от това, къде се намираш в определен момент: в щаба ли, когато генералът е получил изгодно назначение, или пък на предни линии, когато противникът напада; зависи от това, как са съставени сведенията през дадена сутрин, кой ще ги чете и как ще се чувства този човек в момента… Така или иначе беше ясно, че в това отношение не ми върви никак. Сега вече няма да ме оставят във войската. Ако войниците се командват от офицер с обезобразено лице, това подкопава духа им. И напълно логично. Не бива преди боя да превеждаш ротата през гробище, ако има друг път. Просто от благоразумие. Но едно белязано от рани лице ще добие своята стойност, макар и по-късно. Аз съм решил да се отдам на политика. Смятах да направя това, след като приключа военната си служба, но сега пък ще спестя двадесетина години. Когато войната свърши, ръководните постове ще бъдат достъпни само за хора, които могат да докажат, че са служили добре на родината по бойните полета. Аз не ще имам нужда да нося медали на гърдите си. Лицето ми — ето моя медал. Моето лице ще буди съчувствие, уважение, признателност, страх. След края на войната ще трябва да управляваме цял един свят и партията ще реши, че човек с такова лице е напълно достоен да я представлява в други страни.