Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Ще мога поне да ходя без чужда помощ — обади се зад него Харденбург.

— Разбира се, господин лейтенант — отвърна Християн. Ще ви посетя пак, ако ви е приятно.

— Щом като желаете… — рече гласът под бинтовете.

— Оттука, подофицер — упъти го сестрата.

Християн закуцука неуверено към изхода — той едва преди няколко дена се беше научил как да се движи с патерици. Излезе в коридора и вонята от изгорелия танкист остана зад болничната врата.

— Сигурен съм, че няма да се разтревожи от промяната във външността ми — долетя глухият глас изпод плътната бяла превръзка. Харденбург говореше за жена си. — Писах й, че съм ранен в лицето, а тя ми отговори, че се гордеела с мене и че това нямало никакво значение.

„Промяната във външността му! Та той изобщо няма лице“ — помисли Християн, но не каза нищо. Той седеше пак между двете легла с протегнат крак, опрял патериците си на обичайното място до стената.

Сега Християн посещаваше Харденбург почти всеки ден. Лейтенантът говореше с часове изпод тъмната преграда на белия бинт, а Християн го слушаше и само от време на време изричаше по едно „да“ или „не“. От обгорелия танкист идваше все същата воня, но след първите мъчителни минути Християн постепенно свикваше с нея, а след това дори не я усещаше. Изолиран поради своята слепота от външния свят, Харденбург говореше безспирно — замислено и спокойно, — като разкриваше постепенно живота си пред самия себе си и пред Християн, сякаш сега, през тоя принудителен отдих, искаше да анализира и прецени миналото, да претегли на везните успехите и грешките си и да изгради план за бъдещето. Всичко това запленяваше все повече Християн и той прекарваше вече половината от деня във вонящата стая, като следеше внимателно зигзагообразната нишка на тоя живот, който все по-често му се струваше свързан с неговия. Болничната стая се бе превърнала в лекционна зала и изповедалня: тук Християн изясняваше собствените си грешки, тук ставаха понятни, кристализираха и се избистряха смътните му надежди и стремежи. Войната приличаше на сън, в който се боричкаха неясни фантастични сенки и се чуваше шумът от някаква далечна буря, и само тази стая с нейните прозорци към слънчевия син залив, в която лежаха двете бинтовани вонящи тела — само тя беше реална, осезаема и от някакво значение.

— Гретхен ще ми бъде много необходима след войната — рече Харденбург. — Гретхен е името на жена ми.

— Да, зная — каза Християн.

— Откъде знаете? О да, нали ви пратих да й предадете шала.

— Да — потвърди Християн.

— Хубава жена е Гретхен, нали?

— Да, хубава е — съгласи се Християн.

— А това е много важно — продължи Харденбург. — Просто ще останете поразен, ако знаете колко кариери се провалят в армията от грозни и немарливи жени. При това тя е много способна. Просто има дар да се оправя с хората…

— Да — рече Християн.

— Можахте ли да поговорите с нея?

— Десетина минути, докато ме разпитваше за вас.

— Гретхен ми е много предана.

— Сигурно.

— Мисля да не се виждам с нея до една година и половина. Дотогава лицето ми ще бъде достатъчно прилично. Не бих искал да я тревожа, без да има нужда. Да, много способна жена. Просто има дарба да се чувства непринудено и свободно във всяко общество, винаги знае какво да каже…

— Точно така.

— Да ви призная откровено, не я обичах, когато се оженихме. Бях привързан към друга, по-възрастна жена. С две деца. Да, много привързан. Малко остана да се оженя за нея. Но това щеше да ме погуби. Баща й беше работник в металургически завод, а самата тя имаше склонност да пълнее. След десетина години щеше да стане чудовищно дебела. Не биваше да забравям, че след десет години сигурно ще бъда в състояние да каня в дома си министри и генерали и че съпругата ми ще трябва да бъде добра домакиня. Тая жена обаче имаше нещо вулгарно в себе си, а и децата бяха просто нетърпими. И все пак дори и днес, когато си мисля за нея, чувствам, че ме обхваща някаква особена замайваща слабост. Случвало ли ви, се е да изпитате подобно нещо?

— Да — отвърна Християн.

— Казвам ви, тя щеше да ме погуби — продължи гласът изпод бинтовете. — Жената е най-старият капан в света. Мъжът трябва да бъде благоразумен в тия неща така, както и във всички други. Презирам мъжете, които се жертват заради жени. Това е най-лошата отстъпка пред личните слабости и страсти. Ако зависеше от мен, бих изгорил всички романи — всички, заедно с „Капиталът“ и поемите на Хайне.