Ирвин Шоу - Младите лъвове

Капитанът придаде към тях един водач на танк, който бе загубил машината си, и един пилот на месершмит, който бе свален над градчето, като ги посъветва да се доберат колкото може по-скоро до Солум, защото според него обстановката навярно не била толкова лоша в тила.

Водачът на танк беше едър русокос селянин. Той сграбчи здраво кормилото и потегли. Този човек напомняше на Християн ефрейтора Краус с изцапаните от черешов сок устни, който отдавна вече почиваше в земята край Париж. Пилотът беше млад, но плешив, с посивяло набръчкано лице и със силен нервен тик, който правеше устата му да се свива надясно по двадесет пъти в минута.

— Тая сутрин — повтаряше той, — тая сутрин нямах такова нещо, а виждам, че става все по-лошо и по-лошо. Много ли е грозно?

— Не — успокои го Християн, — едва се забелязва.

— Свали ме един американец — обясни пилотът с явна изненада в гласа си. — Представете си само! Първият американец, когото виждам в живота си. — И той поклати глава, сякаш това бе най-големият провал на немското оръжие в цялата африканска кампания. — Не знаех дори, че тук има американци. Представете си само!

Русокосият шофьор познаваше добре работата си и караше бързо, направлявайки с умела ръка колата по бомбардираното и осеяно с ями шосе край Средиземно море, спокойно и прохладно, проснало блестящите си синкави води до Гърция, Италия и Европа…

Това се случи на следващия ден. Шофьорът напълни резервоара с бензин от един повреден камион край шосето и колата продължи заедно с дългата, бавно движеща се моторна колона, която ту спираше, ту тръгваше напред по виещия се разнебитен път, който се катереше над унищоженото градче Солум и вървеше към Киренайските възвишения. Долу, под тях, се белееха останките на стени, разположени живописно около пристанището, което по форма напомняше дупка на ключалка; в заливчето водата беше яркозелена, а там, където то се вдаваше в опожарената земя — светлосиня. Тук, сякаш останали от древни войни, се виждаха също затънали разрушени кораби, чиито силуети се полюшваха тихо и спокойно на леките вълни.

Нервният тик на пилота беше станал още по-силен и той непрекъснато искаше да се гледа в огледалцето на шофьора, като се стараеше да улови спазматичния гърч и някак си да го „задържи“, за да види какво представлява, но това все не му се удаваше. През изтеклата нощ нещастникът беше крещял мъчително всеки път, когато се унасяше в сън и Харденбург започваше да се дразни сериозно от него.

Имаше вече признаци, че там долу редът полека-лека се възстановява. Около градчето се виждаха противосамолетни оръдия, на източния му край се окопаваха две дружини пехота, а край пристанището крачеше напред-назад някакъв генерал, който размахваше ръце и даваше разпореждания.

От колоната, която се точеше до самия хоризонт, бяха изтеглени няколко танкови поделения. Те бяха съсредоточени като резерв зад пехотата и група войници, които от височината приличаха на малки играчки, пълнеха резервоарите с гориво и подаваха боеприпаси на танкистите в купичките.

Застанал прав отзад в колата, Харденбург наблюдаваше внимателно всичко, което ставаше наоколо. Сутринта беше успял дори да се обръсне, макар че имаше силна треска. Устните му бяха напукани и покрити с ранички, а на челото му бяха направили чиста превръзка, но все пак изглеждаше отново като истински войник.

— Ето къде ще ги спрем — заяви той. — По-далече няма да отидат.

И тъкмо тогава откъм морето се появиха самолетите и бръмченето на моторите им заглуши почти веднага сподавения грохот на танковете, които пълзяха нагоре по възвишението. Те летяха ниско, в правилни клинове, като че изпълняваха фигурен полет на парад. Изглеждаха много уязвими и сякаш стояха на едно място. По някаква необяснима причина обаче никой не стреляше по тях. Християн видя как бомбите се засипаха дъгообразно към земята. В следващия миг планинският склон се разтресе от взривове. Един камион на върха се прекатури бавно и полетя с трясък в стометровата бездна. От него изхвърча една обувка, описвайки дълга извита линия, сякаш беше хвърлена от човек, решен да спаси първата попаднала под ръката му вещ.

Следващата бомба падна съвсем близо до тях. Християн усети, че някаква сила го издига във въздуха и успя само да си помисли: „Не е частно — след като стигнах толкова далече и преживях такива мъки. Не, никак не е честно.“ Той съзнаваше, че е ранен, макар че не го болеше, и реши, че ще умре. Така леко и приятно беше да потъне без никакви болки във вихрения разноцветен хаос! В следващия миг загуби съзнание.