Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн отстъпи, втренчил поглед в лейтенанта. Харденбург заби пръсти в пясъка, сякаш се готвеше да посрещне удара на връхлитащ великан, и после, използвайки десния си лакът като лост, напъна всичките си сили, за да се изправи. Бавно, много бавно, той започна да се отделя от земята, мъртвоблед от болки. Накрая с рязко движение успя да стъпи на крака и остана така, залитащ, но прав, с някаква страшна маска от пот; кръв и кал върху лицето. „Той плаче!“ — каза си изненадан Християн, като забеляза сълзите, които се стичаха по страните на лейтенанта и оставяха дълбоки бразди в дебелия слой мръсотия по тях. Харденбург дишаше тежко и от гърлото му излизаха сухи сдържани стенания, но зъбите му бяха стиснати в решителна гримаса. Със смешни и тромави движения той се обърна към север.

— Готово — избърбори Харденбург. — Ходом, марш!

И закрачи пред подчинения си в дълбокия пясък, накуцвайки и с неестествено сведена настрани глава, но решително и без да се обръща.

Християн го последва. Чувстваше ужасна жажда, а окаченият на плещите автомат му се струваше невероятно тежък, обаче беше решил да не пие вода и да не мисли за почивка, докато лейтенантът сам предложи да спрат.

Вървяха бавно, преплитайки по пясъка крака, сред разхвърляни тук-там останки от съоръжения и коли, към пътя на север, където може би и други германци отстъпваха от бойното поле. Или където може би ги причакваха англичаните…

За англичаните Християн мислеше вече съвсем спокойно и безстрастно. Те му се струваха сега някак си нереални и безопасни. Единствените реални неща в този момент бяха само бакъреният вкус в устата му, напомнящ на прокиснат малц, Харденбург, който куцукаше пред него като пребито животно, и горещото слънце, което се катереше зад тях по небосвода, жарейки всичко с нарастваща сила. Ако на пътя ги дебнеха англичани, по този въпрос щеше да мисли, когато му дойде времето. Сега имаше да се занимава с по-неотложни неща.

Бяха седнали за втори път да си отдъхнат — замаяни, изтощени от жаркото слънце и с натежали от умора и страдание очи, — когато на хоризонта се появи някаква кола. Тя се приближаваше бързо, оставяйки зад себе си като опашка облачета прах. Скоро можаха да я различат — беше хубава открита щабна кола, и след миг разбраха, че е италианска.

С огромни усилия Харденбург успя да се изправи, закуцука към средата на пътя и застана така, задъхан, но със спокоен поглед, срещу летящата машина. С окървавената превръзка на челото и с възпалените си хлътнали очи той приличаше на някакъв луд, заел заплашителна поза; изцапаните му с кръв ръце висяха хищно, полусвити от двете му страни.

Християн стана, но не отиде при Харденбург.

Колата продължаваше да се носи с грамадна скорост, издавайки високи сигнали с клаксона си, които отекваха в пустинята като предупредителен зов и замираха в простора. Харденбург стоеше като закован. В откритата кола имаше пет души. Харденбург продължаваше да стои неподвижен и наблюдаваше италианците със студения си поглед. Християн беше сигурен, че машината ще го прегази и вече отвори уста да извика, когато чу остро скърцане на спирачки и дългият елегантен автомобил спря на две крачки от лейтенанта.

Отпред седяха двама италиански войници, единият при кормилото, а другият, присвит до него. Отзад имаше трима офицери. Всички скочиха и закрещяха гневно на италиански към лейтенанта.

Харденбург стоеше все така неподвижен.

— Искам да говоря със старшия офицер — каза той на немски, без да загуби хладнокръвието си.

Италианците продължиха да приказват нещо на родния си език. Най-после един мургав пълен майор каза на лош немски:

— Аз съм старшият. Ако желаете да ми кажете нещо, приближете се и говорете.

— Бъдете любезен, да дойдете вие — отвърна Харденбург, застанал като закован пред колата.

Италианците отново забърбориха помежду си, после майорът отвори задната вратичка и слезе. Тлъст и облечен в измачкана униформа, видяла някога и по-хубави дни, той се приближи войнствено към лейтенанта. Харденбург отдаде важно чест. Поздравът от страна на такова плашило изглеждаше съвсем театрален в залятата от слънчева светлина гола пустиня.

Но майорът удари токове в пясъка и на свой ред поздрави.

— Лейтенант — заговори той нервно, като погледна нашивките на Харденбург, — ние бързаме много. Какво желаете?

— Имам заповед — отвърна студено Харденбург — да реквизирам транспортни средства за генерал Айгнер.