Ирвин Шоу - Младите лъвове

В този миг кормилото рязко изви встрани, предното колело се обърна на̀преко на пътя и Харденбург изпусна ръчките. Християн почувства, че полита напред и инстинктивно сграбчи лейтенанта. Харденбург се удари в издигнатото предно колело, мотоциклетът изскочи вън от шосето с ревящ мотор, наклони се рязко и падна с трясък на земята. Християн усети, че лети във въздуха и несъзнателно изпищя, но в същия момент някакъв глас спокойно се обади: „Е, това е вече прекалено, прекалено много!“ В следващия миг той се блъсна в нещо и почувства болка в рамото, обаче успя да се привдигне на коляно.

Харденбург беше паднал под мотоциклета, чието предно колело продължаваше да се върти; задното обаче беше напълно разбито. Лейтенантът лежеше съвсем неподвижен, от една рана на челото му течеше кръв, а краката му стърчаха в неестествено положение изпод мотора. Християн се приближи бавно до него и се опита да го издърпа, но не успя. Тогава вдигна с усилие мотоциклета и го прекатури, настрани от Харденбург. Седна за минута-две да си поотдъхне, после извади чантичката за първа помощ и превърза несръчно челото на ранения. В началото му се стори, че превръзката е добра, но скоро от нея закапа кръв и сега тя изглеждаше така, както всички други превръзки, които му се беше случвало да види.

Неочаквано Харденбург седна, погледна мотора и заяви твърдо:

— Ще продължим пеша. — Но когато се опита да стане, не успя. Погледна замислено краката си и добави, сякаш искаше да убеди самия себе си: — Нищо сериозно. Уверявам ви, че няма нищо сериозно. Вие здрав ли сте?

— Да, господин лейтенант.

— Струва ми се, че трябва да си почина десетина минути, а после ще видим какво ще правим — добави Харденбург и легна по гръб, като притисна с ръце окървавената превръзка.

Християн се отпусна на земята до него и се загледа в предното колело, което се въртеше все по-бавно с лек, постепенно замиращ звук. Когато най-после то спря, настъпи пълна тишина. Мотоциклетът мълчеше, мълчаха и армиите, вчепкани в битка някъде далеч оттука.

На утринното слънце пустинята изглеждаше свежа и прохладна. Дори останките на мотоциклета имаха съвсем обикновен и безобиден вид на тая светлина. Християн отпуши бавно манерката си и отпи малко вода, като я задържа известно време в устата си, преди да я глътне. Харденбург отвори едното си око, за да го види какво прави.

— Пестете водата си — рече той машинално.

— Слушам — отвърна Християн, мислейки си с възхищение: „Тоя човек ще командва и самия дявол, когато го хвърлят в пещта на ада! Харденбург — най-висшето творение на немската военна школа! Заповедите просто текат от устата му, като кръв от рана. Минута преди да умре, пак ще съставя план за следващите битки!“

След малко Харденбург въздъхна и стана. Опипа кървавата превръзка на главата си и попита:

— Вие ли я направихте?

— Да.

— Ще падне още щом помръдна — рече Харденбург студено и без гняв, като безстрастен критик. — Кой ви е учил да превързвате?

— Виноват — промърмори Християн. — Навярно и аз не съм бил съвсем на себе си, когато я правих.

— Навярно — рече Харденбург. — И все пак не бива така да се прахосват бинтовете. — След тия думи той разкопча куртката си и измъкна обвита в мушама кутийка, от която извади внимателно сгъната карта на местността. Разтвори я на пясъка и каза: — А сега да видим къде сме.

„Удивително! — помисли Християн. — Винаги подготвен за всякакви изненади.“

Харденбург се зае да проучи картата, като от време на време притваряше очи и оправяше превръзката си с неволно изкривено от болка лице. Въпреки това продължаваше да пресмята бързо, като си мърмореше нещо под нос. Накрая сгъна картата и я сложи с решителен жест в кутията, която прибра грижливо под куртката си.

— Чудесно — заяви той. — Този път се съединява с друг, който води към запад, на около осем километра оттука. Смятате ли, че сте в състояние да вървите?

— Да. А вие?

Харденбург го погледна високомерно.

— Не се безпокойте за мен. Хайде, на крака! — излая той така, сякаш отново се обръщаше към някаква рота.

Християн се изправи бавно. Рамото го болеше и едва движеше ръката си, но чувстваше, че все някак ще може да премине поне част от тия осем километра. Харденбург се надигна, макар и с невероятни усилия; лицето му се обля в пот, а от превръзката на челото му отново закапа кръв. Християн се наведе да му помогне, но той го погледна гневно и кресна:

— Отстранете се, подофицер!