Ирвин Шоу - Младите лъвове

На около шестдесет метра от тях заваляха мини. Един от транспортьорите се подпали и в светлината на пламъците Християн видя как хората се разбягаха настрани от пътя. Харденбург приближи мотоциклета до санитарната кола, загаси мотора и погледна към пустинята. Краищата на кърпата върху лицето му запляскаха под устата му като лошо закрепена триъгълна брадичка.

Англичаните стреляха с трасиращи картечни куршуми и малокалибрени снаряди. Светлинните линии се извиваха лениво нагоре и после се устремяваха към конвоя, сякаш с нарастваща скорост. Християн просто не можеше да разбере откъде се стреля. „Каква бъркотия! — помисли си огорчено той. — Нима може да се воюва при такива необичайни обстоятелства?“ Реши, че най-добре ще бъде, ако слезе от мотоциклета, за да се притули някъде и да види какво ще се случи по-нататък.

— Не мърдайте! — изкрещя Харденбург, макар че се намираше само на около една педя от него. „Пак бъркотия!“ — помисли си обидено Християн и се отпусна на мястото си. Опита се да намери автомата си, но просто не можеше да се сети къде го е оставил. От санитарната кола идеше остър дразнещ мирис на дезинфекционни вещества, примесен с воня на мъртви тела. Той започна да кашля. Неочаквано нещо изсвистя и наблизо падна снаряд. Християн веднага наведе глава зад металическия борд на колата, но почувства, че нещо го чукна отзад; той вдигна ръка и свали от рамото си едно горещо шрапнелно парче. В следващия миг напипа автомата върху гърба си. Помъчи се да оправи заплетения ремък, но в тоя момент Харденбург даде газ и моторът полетя напред. Християн едва се задържа да не падне, удари си брадичката в цевта на автомата и усети в устата си възсоления вкус на топла кръв — беше си прехапал езика. Тогава се притисна още по-здраво в Харденбург, който лавираше бързо с мотора сред приклекналите войници, сподирен от общата глъч и безразборната стрелба на оръдията. Далече встрани блесна нова светлинна дъга от трасиращи куршуми, която се насочи бързо към тях. Но Харденбург не се отклони от пътя и скоро изведе мотоциклета извън яркоосветеното от пламтящите камиони пространство.

— Каква бъркотия! — промърмори Християн и неочаквано изпита омраза към лейтенанта. Ако Харденбург искаше да отиде при англичаните, нека си върви. Защо обаче трябваше да влачи и него? И той реши да се свлече от мотора на земята. Опита се да повдигне крак, но крачолът му се закачи за някакъв метален издатък и не можа да го освободи. Неочаквано напред, встрани от пътя, той забеляза неясните силуети на танкове, които въртяха оръдията си. От куличката на един от тях затрака картечница и куршумите запищяха край самите им уши.

Християн се сви на две и още по-плътно се притисна в рамото на Харденбург. Катарамите на кожената каска на лейтенанта издраскаха лицето му. Картечницата се обърна отново и този път куршумите заваляха пред тях, като отскачаха звънливо от пясъка, повдигайки светли облачета прах.

Християн заплака и още по-силно се прилепи към лейтенанта; съзнаваше, че е уплашен, че не може да направи нищо, за да се спаси, че ще го убият и че той, Харденбург и мотоциклетът ще се превърнат в безформена димяща маса, размесена с изгорели дрехи и пясък, сред тъмна локва от бензин и кръв. В същия момент някой наблизо закрещя на английски, като размахваше отчаяно ръце. Харденбург изръмжа нещо под носа си и почти легна на кормилото. Внезапно те се намериха сами на белезникавия равен път и куршумите започнаха да пищят вече зад гърба им. Скоро шумът от битката заглъхна някъде в далечината зад тях.

Най-после Християн се успокои. Когато Харденбург се изправи, той също изправи гръб и дори успя да огледа с известен интерес безлюдния път, който се простираше пред подскачащия мотоциклет. Усещаше някакъв особен вкус в устата от повръщането и кръвта и бузата го смъдеше от пясъка, който се промъкваше под кърпата и полепваше по драскотините. Въпреки това той въздъхна дълбоко и облекчено, защото се чувстваше вече много по-добре, дори умората му беше изчезнала.

Ослепителните светкавици и стрелбата зад тях отслабваха бързо и пет минути по-късно вече им се струваше, че са съвсем сами в тихата, огряна от лунна светлина пустиня, в цялото това огромно пространство от Судан до Средиземно море, от Ел Аламейн до Триполи.

Християн се притискаше до лейтенанта, обхванат от особено чувство на признателност. Спомни си, че искаше да му каже нещо, преди да започне всичко това, но в момента не се сещаше какво. Той свали от лицето си кърпичката, огледа се наоколо, усещайки как вятърът изсушава влагата в ъглите на устата му, и изведнъж се почувства щастлив и в мир с целия свят. Харденбург беше странен човек, но Християн знаеше, че може да разчита на него да го отведе благополучно в безопасно място. Къде и кога именно ще го отведе, той сам не знаеше, но нямаше причини да се безпокои. Какво щастие, че капитан Мюлер, ротният им командир, беше паднал убит! Ако бе жив, сега на мотоциклета щяха да седят Мюлер и Харденбург, а той, Християн, щеше да остане на онзи хълм с трите дузини обречени на смърт войници…