Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Какво се случи на полесражението? — попита Християн.

Харденбург повдигна рамене.

— Пробиха фронта и на двата фланга.

— И къде са сега?

Харденбург погледна уморено към ярките светлини от артилерийската стрелба на юг и по-далечните проблясъци на север.

— Вие ми кажете къде са — отвърна той и се наведе да види бензинометъра на мотоциклета. — Ще стигне за стотина километра. — И после попита: — Чувствате ли се достатъчно силен да се държите на задната седалка?

Християн смръщи чело в усилие да схване въпроса и постепенно започна да разбира.

— Да, господин лейтенант. — Той се обърна и погледна към залитащите, бавно затъващи в пясъка хора, там долу на склона, които бяха обречени на смърт. За миг излита желание да каже на Харденбург: „Не, господин лейтенант, аз ще остана тук.“ Но какво би спечелил от тия думи?

Войната имаше свои закони и Християн схващаше, че ако двамата с Харденбург успеят да се спасят, това не би било егоизъм от негова страна или пък страхливост от страна на лейтенанта. Тая шепа хора щяха да се бият без никакви изгледи за успех, в най-добрия случай щяха да задържат за час-два някоя английска рота тук, на голия склон, и накрая щяха да загинат. Ако той и Харденбург останат, не биха могли да удължат битката дори с десет минути, въпреки всички усилия. Да, точно така беше. Може би следващия път и него ще го оставят на някой хълм без надежда да се спаси, а на пътя ще стои някой друг в относителна безопасност.

— Почакайте тука — рече Харденбург. — Седнете и си починете. Аз ще им кажа, че ще отидем да потърсим минометен взвод за поддръжка на отбраната.

— Слушам — отвърна Християн и веднага седна. Той видя как Харденбург се спусна надолу към Химлер, който копаеше бавно. После се повали настрани и заспа още преди да опре рамо до пясъка.

Някой го разтърси безцеремонно. Той отвори очи и видя Харденбург. Чувстваше, че не е в състояние да се изправи и да направи дори няколко крачки. Искаше му се да каже: „Моля ви се, оставете ме на спокойствие“ и отново да заспи. Но Харденбург го сграбчи за яката и го дръпна силно. Християн едва намери сили да стане. Повлече машинално крака и помогна на Харденбург да подкара мотоциклета. Звукът на скърцащите по пясъка обуща му напомни хрущенето на втвърденото колосано бельо под ютията на майка му вкъщи. Харденбург чевръсто прехвърли крак през седалката и натисна педала. Машината запука, но отказа да се запали.

Християн гледаше как при гаснещата жълтеникава светлина на луната лейтенантът се мъчи яростно да подкара мотора. Внезапно той почувства, че някой го наблюдава и вдигна очи. Беше Кнулен, който бе плакал в камиона и който сега, захвърлил кирката, беше последвал лейтенанта нагоре по хълма. Той не говореше нищо, а просто стоеше и наблюдаваше безучастно как командирът му се мъчи безуспешно да запали мотора.

Харденбург също го забеляза. Въздъхна дълбоко, прехвърли бавно крака си обратно и застана до мотоциклета.

— Кнулен, марш обратно на мястото си! — заповяда той.

— Слушам — отвърна Кнулен, но не се помръдна.

Харденбург се приближи до него и го удари силно с юмрук по носа, от който рукна кръв. Кнулен простена, но пак не помръдна. Ръцете му висяха от двете страни като нещо вече съвсем ненужно. Карабината и лопатата си беше оставил долу, при окопа. Харденбург отстъпи назад и погледна Кнулен с любопитство и без никаква злоба, сякаш той представляваше някаква малка техническа задача, която трябва своевременно да се реши. После отново пристъпи към него и го удари с удвоена сила. Кнулен се смъкна бавно на колене и остана така, загледан безучастно в лейтенанта.

— Стани! — заповяда Харденбург.

Кнулен стана бавно, все още мълчалив, с отпуснати ръце.

Християн го погледна с недоумение. „Защо не си стоиш долу? — помисли си той, обхванат от омраза към тоя тромав и грозен човек, застанал тука на гребена на залятия от луната хълм, като някакво страстно обвинение срещу своите началници. — Защо не умираш?“

— Хайде — подкани го Харденбург, — връщай се!

Но Кнулен продължи да стои, сякаш думите не стигаха вече до съзнанието му. От време на време само преглъщаше кръвта, която се стичаше по лицето му, като мърмореше нещо, което звучеше особено странно в устата на тоя прегърбен и мълчалив човек. Тая сцена приличаше на една модерна картина, която Християн бе видял в Париж: три неясно очертани, мършави фигури върху гол хълм под светлината на залязващата луна; небето и земята — неприветливи и мрачни, а наоколо почти същото тайнствено неземно сияние.