Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Млъкни — рече Християн и изведнъж се почувства по-добре. Опита се дори да седне, но това се оказа свръх силите му, легна отново и под спуснатите му клепачи се занизаха ярки разноцветни петна.

Плачът престана и някой се обади:

— Ще се срещнем с японците и аз зная къде… — После се разнесе див продължителен смях. — В Рим! На балкона на Бенито в Рим! Трябва да кажа, това на оня специалист…

В този миг Християн позна, че това е гласът на Химлер и си спомни голяма част от събитията, които се бяха разиграли през последните десет дни.

Първата нощ ги подложиха на силен барабанен огън, но всички бяха окопани добре и загинаха само Майер и Хайс. Лъчите на прожекторите шареха наоколо, проблясваха ракети, зад тях гореше танк, а отпред светеха факли — там, дето томитата под прикритието на артилерийски огън се опитваха да разчистят път през минните полета за своите танкове и пехота; те приличаха на дребни тъмни фигурки, осветявани от време на време от ракетите над тях, подскачащи чевръсто някъде в далечината. После откри огън и немската артилерия. Само един-единствен танк бе успял да се приближи до тях и всички оръдия в радиус от хиляда метра насочиха дулата си към него. Скоро люкът се отвори и те с изненада видяха, че англичанинът, който се мъчеше да се измъкне навън, гори като факла.

След края на артилерийския огън на техния сектор англичаните минаха в атака, която продължи само два часа и бе проведена на три последователни вълни; в резултат на полесражението останаха седем зарити в пясъка обгорели танка с разкъсани вериги, насочили оръдията си към противника, както и множество разхвърляни наоколо неподвижни тела. Всички в ротата бяха доволни. Бяха загубили само пет души и Харденбург тръгна в тихата утрин на доклад в дружината, широко усмихнат.

На пладне обаче неприятелската артилерия отново откри огън и в минното поле се появиха, подскачайки тромаво във вихрушка от пясък и прах, едва ли не цяла рота танкове. Този път те успяха да разчистят пътя, но английската пехота беше спряна, преди да стигне немските позиции, и оцелелите танкове започнаха да се оттеглят, като от време на време обръщаха злобно дула, за да обсипят противниковите окопи с огън, докато най-после се намериха извън обсега на немските оръдия. Но преди да си поемат дъх както трябва, английската артилерия пак откри стрелба, застигайки на открито санитарните части, които се грижеха за ранените. Хората пищяха и гинеха, ала никой не можеше да се измъкне от окопите, за да им помогне. Може би тъкмо тогава бе започнал да крещи и Кнулен и Християн си спомни, че по това време, замаян и изненадан, си беше казал: „Изглежда, че не се шегуват!“

След това започна да го тресе. Той притисна ръце към бедрата си и се прилепи в стената на окопа. Когато погледна навън, стори му се, че въпреки избухващите мини към него тичат хиляди томита, сред които сновяха малки, с формата на буболечки транспортьори, чиито картечници непрекъснато бълваха огън. Изведнъж той изпита желание да скочи и да им извика: „Какво правите, за бога? Аз съм болен от малария и сигурно няма да поемете върху себе си греха да убиете един инвалид!“

Това продължи много дни и нощи. И през цялото време маларията ту стихваше, ту се засилваше, а през знойните обедни часове го побиваха ледени тръпки. „Никога не са ни казвали, че една битка може да продължи толкова дълго и че през всичкото време човек може да боледува от малария!“ — мислеше си озлобено той.

После, необяснимо как, всичко започна да затихва и Християн си помисли: „Ето че сме още тука. Не беше ли глупаво от тяхна страна да се опитват да ни прогонят?“ И заспа, отпуснат на колене в окопа. В следващия миг Харденбург вече го разтърсваше и като го гледаше втренчено, викаше: „Дявол да ви вземе, жив ли сте още?“ Той се опита да отговори, но зъбите му тракаха ужасно и просто не можеше да отвори очи, затова само се усмихна нежно на Харденбург, който го сграбчи за яката и го повлече като чувал с картофи. Главата на Християн се залюшка, сякаш кимаше печално на труповете, които лежаха от двете страни на пътя. Той с изненада откри, че е вече съвсем тъмно, че до тях стои някакъв камион със запален мотор и извика високо: „Ей вие там, по-тихо!“ До него някой ридаеше и повтаряше: „Казвам се Рихард Кнулен“: много по-късно, когато се намериха върху голите дъски под вонящия брезент на камиона, който се тресеше и подскачаше ужасно, същият глас продължаваше да повтаря плачевно: „Казвам се Рихард Кнулен и живея на Карл Лудвиг щрасе, номер три.“ Когато най-после дойде напълно на себе си и разбра, че няма още да умре, че отстъпват непрестанно и че е болен от малария, Християн си помисли разсеяно: „Бих искал сега да видя оня генерал! Интересно, дали е все така самонадеян?“