Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл чу зад себе си звънливи дамски токчета, обърна се и видя една млада жена. Тя носеше широкопола сламена шапка с тъмнозелена кордела, през чиято периферия върху лицето й се процеждаше мека розова светлина. Светлозелената й рокля беше прилепнала плътно около бедрата й, краката й бяха боси и добили тъмнобронзов цвят от слънцето. Непознатата си даде вид, че не забелязва възхитения, но дискретен поглед на Майкъл, отмина го бързо и тръгна пред него. Той с удоволствие огледа стройната й хубава фигура и се усмихна, когато тя с безпомощно мил жест оправи косата си, очевидно доволна от това, че един млад човек я гледа и я намира привлекателна.

„Не, старче — помисли си той усмихнат, — всичко това беше глупост. Умри благословен, старче. Аз с удоволствие ще седна да обядвам!“

Късно следобед Майкъл тръгна, подсвирквайки си, към бара, дето щеше да се срещне с Кахун, за да се сбогуват, преди да потегли на война.

През жаркото съдбоносно лято на 1942 година край бара във войнишката лавка във форт Дикс, щата Ню Джърси, човек можеше да чуе вечер такива изказвания:

— Както виждате, аз имам само едно око. Обяснявам това на ония мошеници, а те ми отговарят: „Годен“, и ето ме днес тука!…

— Аз пък имам дъщеря на десет години. „Няма значение, вие не живеете с жена си — казват ония. — Годен!“ Страната гъмжи от млади неженени и бездетни хора, а те спипаха мене!…

— В стара Европа, когато идеше време да събират войници, човек отиваше при някой познат доктор, той натискаше с пръст корема ти и хоп — хернията ти готова. А който имаше херния, не отиваше да се бие. Тук, в Америка, обаче само те погледнат и кажат: „Нищо ти няма, синко, за два дена ще те оправим. Годен!…“

— И ти наричаш това бира? Щом правителството пъхне някъде носа си, всичко почва да вони, дори бирата им.

— Всичко е въпрос на връзки. Може да си по-силен, ако щеш, от самия Джоу Луис 27 27 Бивш световен шампион по бокс. — имаш ли в наборната комисия човек, ще те отложат поради слабо здраве!…

— Аз имам такава страшна язва, че щом дрънне телефонът, започва да кърви. Рентгенът обаче не показвал нищо, което значи — годен! Тия хора няма да се успокоят, докато не предам богу дух. Много ми се ще да зная дали поне ще ме погребат в Арлингтънското гробище. Да, ще ми дадат нещо срещу киселините, което ще ме умори, и после ще ме погребат с военни почести, типовете мръсни! Уверявам ви, че още не съм хапнал от тяхната храна, но все пак не мога вечно да гладувам. Ям ли веднъж от тия буламачи — пушени колбаси, сирене и фъстъчено масло, — които постоянно ни поднасят, и свършено е с мене. Предупредих ги още в началото, а те — годен!…

— Нямам нищо против да служа на родината, но не ми харесва никак това, че всеки месец смъкват по двайсет и два долара от заплатата ми, които пращат на жена ми. Единайсет години вече не живея с нея, тя е спала с всички мъже оттук до Солт Лейк, а те, видите ли, ми вземат по двайсет и два долара…

— Когато се върна вкъщи, най-напред ще очистя председателя на наборната комисия. Казах му, че обичам морето и че искам да постъпя в бреговата охрана — писал съм го и в заявлението си, — а той: „Ще се научите да обичате и сушата — годен!…“

— Слушай мен, приятелче, когато ни строяват, заставай в средата — нито отпред, нито в тила, нито във фланга, а в средата, разбра ли? Тогава няма да те вземат толкова често за наряд, разбра ли? И бягай от палатката си — стой в нея само нощем, — защото постоянно обикалят да душат и видят ли, че някой лежи, веднага го грабват и пращат в склада да разтоварва камиони…

— Можех спокойно да получа офицерски чин, само че за това ми трябваше малко време, а наборната, комисия ме грабна, преди да се опомня…

— Видя ли ония двама, които маршируваха с пълни раници напред-назад пред канцеларията на ротата? Пети ден вече ходят така от сутрин до вечер, — напред-назад, напред-назад; трябва да са извървели вече двеста мили. И защо? Отишли хората в Трентън да гаврътнат няколко бири, а сержантът ги хванал и ги наказал да маршируват, докато ги преместят оттука. Да, и то само за една-две бири! И това ми било свободна страна!…

— Когато те повикат в канцеларията, кажи им, че можеш да пишеш на машина. Не е важно дали можеш, или не — кажи, че можеш. Нашата армия е смахната на тема машинописци. Помни едно — пишещите машини никога не се поставят там, където може да се стреля. Кажи им само, че не умееш да пишеш и веднага ще те пратят в пехотата. Тогава най-добре помоли майка си да потърси някоя хубава златна звезда за украса на къщата ви…