Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Какво всъщност искаш, Меги? — попита той, мислейки си, че в шест и половина на следващата сутрин ще трябва да постъпи в редовете на американската армия и че други армии по други континенти дебнат вече за него, за да го убият. — Какво искаш от мене?

— Нищо — отвърна Меги. — Ти ми подари две скъпоценни години от своя живот. Какво повече би могла да иска една млада жена? А сега върви, за да те разкъсат на парчета. Аз ще окача „Златната звезда“ 26 26 Медал, който се дава за загинал във война син или съпруг. над входа на дамската стая в клуба „Сторк“.

До масата им се приближи келнерът.

— Желаете ли още нещо? — попита той и се усмихна с типична италианска любезност, запазена само за влюбени, които поръчват скъпа храна.

— За мене коняк — отвърна Майкъл. — За тебе, Меги?

— Нищо, благодаря. Нищо друго не ми трябва.

Келнерът се отдалечи… „Ако през двайсета година тоя човек не се бе качил на парахода в Неапол — помисли си Майкъл, — днес по всяка вероятност щеше да се намира на фронта в Либия, а не на 56-а улица в Ню Йорк!“

— Знаеш ли какво бих желала да направя днес следобед? — попита рязко Меги.

— Не, кажи ми.

— Бих желала да се венчая! — Тя го погледна предизвикателно и гневно над малката, изцапана с винени петна маса.

В този момент девойката на съседната маса — ослепителна, блондинка в черен тоалет — казваше с грейнала усмивка на белокосия мъж срещу нея: „Трябва да ме представите на жена си, мистър Копаудър. Уверена съм, че тя е чудесен човек.“

— Чу ли какво казах? — попита Меги.

— Да, чух.

Келнерът се върна и постави на масата една малка чаша.

— Останали са само три бутилки — обясни той. — В тия дни просто не може да се намери коняк.

Майкъл вдигна очи към него. Без сам да знае защо, това мургаво, дружелюбно и глуповато лице го ядоса малко.

— Обзалагам се — рече той, — че в Рим това не би представлявало проблем.

Лицето на келнера трепна и на Майкъл се стори, че чува как човекът си казва съкрушено: „Ето още един, който ме държи отговорен за Мусолини. Тая война, о, тая проклета война!“

— Да, сър, може би сте прав — рече усмихнато келнерът и се отдалечи, като размаха нервно ръце и печално проточи устни, с което сякаш искаше да каже, че мрази и италианската войска, и италианската флота, и италианската авиация.

— Е? — високо рече Меги.

Майкъл пиеше коняка си на малки глътки, без да каже нещо.

— Добре — отсече Меги, — всичко ми е ясно.

— Не виждам никакъв смисъл сега да се оженим — рече след малко Майкъл.

— Имаш пълно право, но да ти кажа откровено, просто до гуша ми е дошло да гледам как убиват ергени.

— Меги! — продума Майкъл, като сложи нежно ръката си върху нейната. — Такова държание никак не ти подхожда.

— А може и да ми подхожда — възрази тя. — Може би досега съм се прикривала. — И добави студено: — Не си въобразявай, че когато след пет години се върнеш със своите проклети медали, аз ще те чакам и ще те посрещна с щастлива усмивка.

— Добре — рече той уморено. — Нека не говорим за това.

— Напротив, ще говорим за това — упорстваше Меги.

— Чудесно, говори тогава — примири се Майкъл.

Той видя, че Меги се мъчи отчаяно да сдържи сълзите си и след минутка лицето й се успокои и отпусна.

— Толкова исках да бъда весела — продума тя с разтреперан глас. — Значи, ти наистина тръгваш на война? Дай тогава да пием… Може би нямаше да си разваля настроението, ако не беше онзи проклет моряк… Знаеш ли, лошото е, че съществува опасност да те забравя. Преди години имах друг приятел, в Австрия, вярвах, че ще го помня до края на живота си. Може би той беше по-добър от тебе, по-смел и по-нежен. И ето, миналата година една братовчедка ми писа от Швейцария, че го убили във Виена. Вечерта, когато получих писмото й, се готвех да изляза с тебе на театър и в първия миг си казах, че не бих могла никъде да отида, обаче ти дойде да ме вземеш и аз просто го забравих. Той беше паднал убит, а аз почти не си го спомнях, макар че веднъж бях предложила и на него да се оженим. Изглежда, че ми върви ужасно много в това отношение, нали?

— Престани! — прошепна Майкъл. — Моля ти се, Меги, престани!

Но Меги продължи да говори, дълбоките и изразителни очи бяха плувнали в сълзи.

— Колко съм глупава! Навярно щях да го забравя, дори да се бяхме оженили, тъй както навярно ще забравя и тебе, ако не се върнеш скоро. Може би това е просто суеверие, но аз чувствам, че ако си женен и знаеш, че трябва да се върнеш тука, в свой дом и при законна съпруга, сигурно ще се върнеш. Смешно, нали?… Той се казваше Джоузеф. Нямаше ни дом, ни близки и затова, естествено, го убиха. — Внезапно Меги стана и рече: — Почакай ме на улицата. След минутка съм при тебе.