Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл мина край сивите стени на катедралата и стигна до Мадисън Авеню. Тук никому не идваше дори наум, че някой ден отгоре могат да завалят бомби. Пред „Колумбия броудкастинг билдинг“ се разхождаха наперено двама новоизлюпени лейтенанти от въздушните сили, облечени в лятна униформа. „Тия двама — помисли си Майкъл — изглежда, съзнават, че на този свят няма неуязвими места, че дори Рокфелеровият център и високият дворец на радиопредавателната компания са застрашени от бомби.“ Но лейтенантите го отминаха бързо и сега по лицата им той прочете само тревога, че момичетата, с които имаха среща, ще решат да си поръчат най-скъпия обед в ресторанта.

Майкъл се спря пред един шапкарски магазин. Беше хубав магазин, в който продаваха филцови шапки по петнадесет и двадесет и пет долара — меки, тъмнокафяви и сиви, с кордели с приятни цветове. Тук обаче човек не можеше да купи нито каски, нито грозните малки кепета, каквито носеха войниците вън от границите на Америка, нито шапки за гарнизонни войски, ни пагони за авиацията или за пехотинските и военносанитарните части. Да, армията трудно щеше да разреши този въпрос. Във войската всички трябваше да носят нещо на главата, а Майкъл никога не бе слагал шапка, дори в дъжд и сняг. Шапките му причиняваха главоболие. И ако войната продължи пет години — нима през тия пет години непрекъснато ще го боли глава?

Той забърза към ресторанта, където Меги навярно вече го чакаше. Колко непредвидени проблеми възникваха през време на война! Както например тоя въпрос с шапките. И всички останали неща. Майкъл винаги спеше леко и неспокойно. Събуждаше се при най-малкия шум и много трудно можеше да спи с други хора в една стая. А в армията в едно помещение спяха най-малко петдесет души… Нима трябваше да чака края на войната, за да се наспи? Ами ужасният проблем с къпането! Както за повечето културни американци в двадесетия век собственото банско помещение с врата, която може да се заключва, представляваше за Майкъл един от основните стълбове на живота. Нима той трябваше да престане да задоволява своите естествени човешки нужди, докато Хитлер капитулира? Представи си как ще наблюдава наклякалите рамо до рамо над откритите клозети войници… Той въздъхна печално, застанал така, на залятия от слънцето булевард. „По-леко ще ми бъде да позволя да ме убият в пропития с кръв окоп, отколкото да вляза в клозета за редниците… Животът днес — продължаваше да се възмущава той — ни подготвя много лошо за изпитанията, които ни поднася!“

Ами половият въпрос! Може би той беше въпрос на навик — както твърдяха мнозина авторитети, — но за съжаление тоя навик беше дълбоко вкоренен в човешката природа. И като ерген, и като женен, Майкъл беше имал множество връзки с жени още от седемнадесетгодишната си възраст — през безгрижните и хубави дни на тридесетте и четиридесетте години. Когато понякога му се случваше по една или друга причина да прекара цяла седмица без близост с жена, той ставаше неспокоен и нещастен, бурните сокове на младостта напираха в тялото му и го правеха раздразнителен и нервен, негоден да работи и неспособен да мисли за друго освен за любов.

В казармата, където живееха цели орди мъже при строг войнишки режим, през време на дългите походи и военни обучения, когато армията всеки път нощуваше в нови непознати места, едва ли имаше жени, които биха подхождали на безименния войник под безименната каска. Джин Тъни, бившият шампион по бокс тежка категория, бе апелирал към американските войници да не се женят, защото — твърдеше той — медицинските авторитети били вече на мнение, че половото въздържание не се отразявало зле на здравето. Какво ли би възразил Фройд на тия думи на победителя на Демпси 25 25 Световен шампион на тежка категория. ? При тая мисъл Майкъл се усмихна. Да, сега той все още можеше да се усмихва, но съзнаваше добре, че по-късно, когато ще лежи по цяла нощ буден в своето тясно легло, заслушан в хъркането на войниците около него, положението едва ли ще му се стори толкова смешно.

„О, мила достойна демокрация, може би в твое име наистина си заслужава да се умре — помисли си Майкъл. — Що се отнася обаче до другите жертви, човек по-трудно би се съгласил с тях.“

След няколко крачки той се намери пред входа на малкия френски ресторант. През прозореца видя, че Меги вече седи до бара.

Ресторантът беше пълен и те се настаниха пред бара до някакъв леко пийнал моряк с яркочервена коса. Както правеше винаги, когато се срещаше с Меги в такава обстановка, Майкъл остана мълчалив, като се задоволи да я наблюдава в продължение на няколко минути, любувайки се на спокойното й одухотворено лице с високо чело и извити вежди, на простата й строга прическа и на изящните й дрехи. Всичко хубаво, което имаше в този град, сякаш намираше отражение в тая висока, стройна и сериозна млада жена… И сега, когато си мислеше за града, той винаги си спомняше неволно улиците, по които двамата се бяха разхождали, къщите, в които бяха влизали, пиесите, които бяха гледали, изложбите, които бяха посещавали, и баровете, в които бяха седели до късно през студените зимни нощи. Наблюдавайки поруменелите й от ходенето бузи, блестящите й от радост очи и дългите й ловки ръце, които тя беше опряла леко върху неговия ръкав. Майкъл просто не можеше да допусне, че нейните чувства един ден ще изчезнат, че ще настъпи време, когато, завърнал се от фронта, няма да я намери тук все същата и непроменена…