Ирвин Шоу - Младите лъвове

На бившата ми съпруга, която смирено опрощавам и която, надявам се, също ще ме опрости заради хубавите заедно прекарани дни…

На баща ми, който живя тежък и трагичен живот, който така мъжествено води своята борба за съществуване и когото, надявам се, ще видя още веднъж, преди да почине…“

Пайпър обаче беше изписал единадесет страници на машина, изпъстрени с думи като „в случай че“ и „докато“, и „сега — мислеше си Майкъл, — ако умра, потомството ще си състави представа за мене само по сложните условни изречения и многобройните делови пунктове“.

„Може би по-късно — реши Майкъл, — ако има сериозна опасност да бъда убит, ще напиша друго, по-хубаво от това.“ И той подписа четирите екземпляра на завещанието си.

Пайпър натисна бутона на бюрото си и в стаята влязоха две секретарки. Едната носеше печат. Тя подпечата старателно всичките книжа и после и двете се подписаха като свидетели. Майкъл отново почувства, че във всичко това има нещо неестествено и че подписите би трябвало да се сложат от негови близки или приятели, за които смъртта му би представлявала истинска мъка.

Той вдигна очи към календара: тринадесети. По лицето му се изписа лека болезнена усмивка — не беше суеверен, но това съвпадение не му хареса много.

Когато секретарките излязоха, Пайпър стана, стисна му ръката и каза:

— Ще следя внимателно състоянието на вашите работи и всеки месец ще ви уведомявам какво сте спечелили и какви разходи съм направил.

Пиесата на Слийпър, за чиято постановка Кахун му беше дал пет процента от сборовете, имаше голям успех и без съмнение щеше да се филмира и той щеше да получава от нея пари сигурно в продължение на цели две години.

— Аз ще бъда навярно най-богатият редник в американската армия — каза Майкъл.

— Все още смятам — рече Пайпър, — че би трябвало да ми разрешите да вложа тия пари в някакво мероприятие.

— Не, благодаря — отвърна Майкъл. Той неведнъж беше отговарял по същия начин на Пайпър, но адвокатът просто не можеше да го разбере. Самият Пайпър имаше доходни акции в стоманената индустрия и настояваше клиентът му да купи от тях. Но Майкъл изпитваше някаква упорита, макар и малко необяснима неохота да печели пари по спекулативен начин и да извлича облага от чужд труд. Беше се опитал веднъж да обясни това на своя адвокат, но Пайпър бе прекалено здравомислещ човек, за да го разбере, и затова сега се задоволи само да се усмихне и поклати глава. Пайпър повдигна рамене и му подаде ръка.

— Пожелавам ви щастие — рече той. — Сигурен съм, че войната скоро ще свърши.

— Разбира се — отвърна Майкъл. — Благодаря.

Той излезе от кантората бързо, с чувство на облекчение. Когато му се налагаше да разговаря с адвокати или да върши някаква работа с тях, винаги изпитваше някакво безпокойство, сякаш се мъчеха да го хванат в капан, а днес това чувство беше особено силно.

Влезе в асансьора, пълен в тоя час със забързани за обед секретарки, които лъхаха на пудра и говореха оживено като хора, току-що попаднали на свобода. Докато се спускаха от четиринадесетия етаж надолу, той се питаше с изненада как тия млади, весели и жизнерадостни човешки същества се съгласяват да прекарат цял живот между четири стени, сред пишещи машини, книги, печати на нотариуси и разни пайпъровци, които познаваха само сухата фразеология на адвокатското съсловие.

Майкъл тръгна по Пето авеню към ресторанта, в който имаше среща с Меги, и постепенно се почувства по-добре. Беше свършил вече с деловите си работи. Тоя следобед и цялата нощ, до шест и половина сутринта, когато трябваше да се яви в наборния пункт, беше свободен от всякакви задължения. Гражданските власти бяха вдигнали ръце от него, а военните още не го бяха приели в своите редици. Часът беше един. Седемнадесет часа и половина — между един живот и друг!

Чувстваше се леко, волен като птица, и разнежено оглеждаше широката слънчева улица и забързаните хора като плантатор, който след добра закуска обикаля тучните поляни на своето имение. Да, Петото авеню беше неговата поляна, градът — имението, витрините на магазините — хамбарите, Централният парк — оранжерията, а театрите — неговата работилница; всичко беше добре подредено, всички си гледаха работата…

Той си представи как на слънчевото пространство между катедралата и Рокфелеровия център неочаквано пада бомба и внимателно се взря в хората, които се движеха на гъсти тълпи край него, мъчейки се да открие по лицата им някакво предчувствие за подобно бедствие. Но лицата си оставаха непроменени — хората бяха заети с мисли за своите работи, напълно убедени, че бомбите могат да падат на Севил Стрийт, на Вандомския площад, на Унтер ден Линден, на площад Виктор Емануел или на Червения площад, но светът никога няма да се отклони от разумния и установен порядък дотам, че да позволи да се разбие дори една витрина на магазина „Сакс“.