Ирвин Шоу - Младите лъвове

И неочаквано, докато я гледаше така, всичките му тъжни и глупави мисли, които го преследваха по пътя от адвокатската кантора, изчезнаха. Усмихна й се леко и като се докосна до ръката й, приближи столчето си до нея.

— Какво ще правиш следобед? — попита той.

— Ще чакам.

— Ще чакаш — какво?

— Да ме поканят.

— Добре тогава, смятай, че си поканена. Коктейл — поръча Майкъл на бармана и се обърна отново към Меги: — Един мой познат е напълно свободен до шест и половина утре сутринта.

— А какво да кажа в службата си?

— Кажи — отвърна сериозно той, — че трябва да участваш в изпращането на една войскова част за фронта.

— Не знам дали ще има полза — рече Меги. — Моят шеф е противник на войната.

— Кажи му тогава, че хората от тая войскова част са също противници на войната.

— Може би най-добре ще бъде нищо да не му обяснявам — реши Меги.

— Аз ще му се обадя лично — рече Майкъл — и ще му съобщя, че за последен път са те видели да залиташ пияна до забрава към Вашингтон скуеър.

— Шефът ми не пие и няма да повярва.

— Твоят шеф — отсече Майкъл — е враг на народа.

Двамата чукнаха тихо чашите си. В този миг Майкъл забеляза, че червенокосият моряк се бе навел към него и гледаше втренчено Меги.

— Точно така — избърбори морякът.

— Ако нямате нищо против — обърна се към него Майкъл, чувствайки, че сега вече има право да говори с хора в униформа, — ние с дамата имаме частен разговор.

— Точно така — повтори морякът, като го потупа по гърба и Майкъл внезапно си спомни сержанта, който се бе взирал жадно в Лора в един холивудски ресторант през втория ден на войната. — Точно така — рече за трети път морякът, — аз се възхищавам от хора като тебе и виждам, че си разбираш от работата. Няма смисъл да целуваш момичетата на градския площад и после да тичаш на фронта. Стой си вкъщи и спи с тях. Точно така.

— Чуйте… — започна Майкъл.

— Моля да ме извините — добави морякът, като хвърли няколко монети на бара и нахлупи чистата си бяла барета на червеникавата си коса. — Просто ми се изплъзна от езика. Точно така. Аз отивам в Ери, в Пенсилвания. — И без да залита, излезе от бара.

Майкъл го проследи с очи и неволно се усмихна. После се обърна към Меги, все още усмихнат:

— Войниците доверяват своите тайни на всеки…

Внезапно той забеляза, че Меги плаче. Седеше изправена на високото столче в своята хубава кафява рокля и сълзите се стичаха бавно по страните й. Обаче не вдигаше ръка да ги изтрие.

— Меги — продума Майкъл тихо, откривайки с облекчение, че барманът стои наведен на другия край на тезгяха с вид, че не е забелязал нищо. „Може би — помисли си Майкъл, докосвайки с ръка Меги — напоследък барманите виждат всеки ден такива сълзи и са се научили как да се държат в подобни случаи.“

— Прости ми — рече Меги. — Започнах да се смея, а ето какво излезе!

В този момент се приближи припряно италианецът метр д’отел и каза на Майкъл:

— Мистър Уитикър, масата ви е готова.

Майкъл взе чашите и последва Меги и метр д’отела до една маса край стената. Когато седнаха, тя бе престанала да плаче, но радостното оживление беше изчезнало напълно от лицето й. Той за първи път я виждаше в такова състояние.

Започнаха обеда мълчаливо. Майкъл търпеливо чакаше, докато тя се успокои напълно. Меги за първи път плачеше пред него и изобщо се държеше много странно. Той винаги си я беше представял като жена, която приема със спокоен стоицизъм затрудненията в своя живот. Никога не се оплакваше, нито пък устройваше истерични сцени както повечето жени, с които бе имал връзки, и затова сега не знаеше как да я успокои или поне да разсее унинието й. От време на време поглеждаше към нея, но тя седеше с упорито наведена над чинията си глава.

— Прости ми — проговори Меги, когато вече пиеха кафето си, — прости ми, че се държах така. Зная, че би трябвало да съм весела и безгрижна, да разцелувам за сбогом младия храбър боец и да кажа: „Върви и си чупи главата, мили, аз ще те чакам с чаша мартини в ръка.“

— Меги — умолително рече Майкъл, — престани!

— Ето моята ръкавица, надени я — упорстваше тя, — когато си дежурен в кухнята и стола!

— Какво ти е, Меги? — глупаво попита той, макар да знаеше предварително отговора й.

— Нищо освен това, че съм върла военнолюбка — остро отвърна тя. — Да, непоправима военнолюбка. — И като се разсмя, добави: — Би било ужасно, ако някой от моите познати не бъде убит във войната.

Майкъл въздъхна. Чувстваше се безпомощен и уморен, но съзнаваше, че не би бил много доволен, ако Меги беше една от ония патриотки, които говорят с такова увлечение за войната, сякаш се готвят за сватба.