Ирвин Шоу - Младите лъвове

И почти изтича навън от малкото полутъмно помещение с барчето край прозореца и окачените по опушените стени стари карти на винопроизводителните райони във Франция. Майкъл остави на масата пари за сметката и за хубава почерпка като извинение за грубостта си към келнера и излезе бавно на улицата.

Застана пред ресторанта, като пушеше замислено цигарата си. „Не — реши той. — Не, не е права. Аз не мога да нося такова бреме, нито ще позволя тя да го носи.“ Ако Меги го забрави, това ще бъде просто допълнителна цена, която човек плаща през време на война, нещо като загуба, която не се взема пред вид при изчисление на човешките и материалните жертви, но която все пак е загуба. Такива загуби просто не могат да се избягнат.

Меги излезе. Косата й блестеше на слънцето, сякаш я беше четкала усилено, а лицето й беше усмихнато и спокойно.

— Прости ми — каза тя, като го докосна по ръката. — Самата аз съм изненадана от това не по-малко от тебе.

— Нищо, нищо успокои я Майкъл. — Днес и аз не се държах особено блестящо.

— Съвсем не мислех онова, което ти наговорих. Нали ми вярваш?

— Разбира се.

— Някой друг път ще ти разправя за този човек от Виена. Интересна история, особено за един войник.

— Добре — учтиво отвърна Майкъл. — С удоволствие ще я чуя.

— А сега — Меги погледна надолу по улицата и направи знак на едно такси, което се приближаваше бавно до Лексингтън авеню — по-добре ще бъде да се върна в службата си и да поработя до края на деня, нали?

— Няма смисъл…

Меги го погледна усмихнато.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — увери го тя, — а довечера ще се срещнем, сякаш днес изобщо не сме обядвали заедно. Да, така ще е най-добре. Ти можеш да намериш достатъчно занимания, за да си запълниш деня, нали?

— Разбира се.

— Надявам се, че няма да скучаеш, мили. — Меги го целуна леко. — И довечера облечи сивия си костюм. — След тия думи тя влезе в таксито, без да се обърне: то потегли шумно към Трето авеню, движейки се в сенките, които хвърляха перилата на естакадата, и след минута зави зад ъгъла. Майкъл тръгна бавно по неогряната от слънцето страна на улицата.

Скоро той престана да мисли за Меги — имаше да мисли за толкова други неща. Войната превръщаше човека в скъперник и го караше да отделя за нея всичките си чувства. Майкъл се познаваше достатъчно добре, за да си въобразява, че в продължение на две, три или четири години би могъл да остане верен на снимка, на спомен или на писма, които би получавал веднъж на месеца… Затова и не искаше да предявява никакви права над Меги. И двамата бяха здравомислещи, прями и искрени хора и сега пред тях се поставяше въпрос, който по един или друг начин засягаше милиони човешки същества; те обаче можеха да разрешат тоя въпрос толкова успешно, колкото най-простият и най-неграмотният младеж, оставил своята Кора и слязъл от горските дъбрави, за да надене военната униформа. Той знаеше добре, че двамата няма да говорят повече за това нито тая нощ, нито когато и да било друг път до края на войната, но знаеше също, че през нощите, които му предстои да прекара из чужди земи, миналото ще възкръсва в паметта му и той с мъка ще си спомня за този прекрасен летен следобед, а гласът на съвестта ще му повтаря горчиво: „Защо не направи това, защо, защо?“

Майкъл тръсна глава, за да пропъди тия мисли и тръгна бързо по тая улица с хубави и приветливи кафеникави сгради, огрени от яркото слънце. След няколко крачки отмина един старец, който се подпираше тежко на бастуна си. Въпреки топлия ден човекът беше облечен в дълго тъмно палто, а около врата си носеше шалче. Лицето му беше покрито с морави петна, а кожата на ръцете му, които стискаха бастуна, беше съвсем жълта. Той изгледа Майкъл с воднисти враждебни очи, сякаш всеки младеж, който вървеше бързо по улицата, му нанасяше някаква лична обида — на него, загърнати в шал и куцукащ към гроба старец. Погледът на този човек толкова изненада Майкъл, че той почти се спря, за да го огледа отново — може би беше някой познат, затаил лична омраза към него. Но не, старецът му беше съвсем чужд и Майкъл продължи по пътя си, само че по-бавно. „Глупак — помисли си той, — ти си обядвал по царски — ял си супа, риба, дивеч, печено, салата и сирене, пил си бяло и червено вино, бургундско и бордо, а сега сигурно отиваш за десерта си и чашка коняк, и само затова че сладкото ти се струва горчиво, а виното тръпчиво, мразиш хората, които са започнали да обядват по-късно от тебе. И аз бих сменил, старче, моята младост с изживените от тебе дни, най-хубавите дни на Америка — дните на оптимизма, на кратките войни с малки човешки загуби, на свежата и благотворна атмосфера в началото на двадесетия век. Да, ти си се оженил, в продължение на двадесет години си сядал да обядваш в една и съща къща заедно със своите многочислени потомци и никой не те е принуждавал да воюваш, защото Америка не се е намирала във война. Не ми завиждай, старче, не ми завиждай! Какъв късмет, какъв дар небесен е да бъдеш полумъртъв седемдесетгодишен старец през хиляда деветстотин четиридесет и втора година! Наистина в тоя момент аз изпитвам съжаление към тебе, защото старите ти кости са обременени от тежкото палто, измръзналата ти шия е обвита с дебело шалче, а треперещите ти ръце търсят опора в бастуна… Но може би аз трябва да изпитвам повече съжаление към самия себе си. Сега ми е топло, ръцете ми, са здрави, а крачката твърда, но аз навярно никога няма да почувствам студ през някой летен ден и ръката ми никога няма да затрепери от старост. Аз ще изляза през антракта и никога няма да се върна за второто действие.“