Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Нашата армия обръща внимание на мъжествеността повече, отколкото испанките през първата си брачна нощ. Аз съм в униформа от дванайсет часа, а три пъти вече ме викат на преглед. С кого ще ни пращат да се сражаваме — с японците или с някой женски тим по хокей?…

— Всички специалисти постъпиха в авиацията…

— В артилерията човек рядко се излага на куршуми…

— Това е най-покварената рота във Форд Дикс.

— За първи път от трийсет и първа година ще спя отделно от жена си. Не знам просто как ще понеса това…

— Ай, дявол да ги вземе, ето че затварят вече…

Майкъл се спусна по оплютите стълби на войнишката лавка и се намери под спокойното, осеяно със звезди лятно небе на Ню Джърси. Облечен в груб работен костюм, който имаше специфичния дъх на залежали дрехи, и обут в неудобни тъпоноси обуща, успели вече да му натъртят петите, той тръгна бавно по лагерната уличка между палатките и мина край двамата намръщени войници, които, нарамили тежките раници, маршируваха нагоре-надолу, наказани, задето си бяха позволили да изпият по няколко бири; край комарджиите, които бяха почнали своята игра на зарове още предишния ден и щяха да играят, докато паднат убити на фронта или японците капитулират; край самотните раздърпани чучела, вперили замислен поглед в небето; край старшините, които всъщност командваха цялата рота с гордия вид на хора, облечени в изключителна власт, и които в момента пресипнало крещяха: „След десет минути гасим всички лампи! Войници, след десет минути гасим всички лампи!“

Майкъл влезе в палатката си, която му се стори съвсем гола и неприветлива на светлината на единствената лампа от четиридесет вата; съблече се бавно и легна по долни дрехи под грубото одеяло. Беше му се сторило неподходящо да си вземе пижама в казармата.

Войникът от Елмира, който спеше до входа на палатката, загаси лампата. Той квартируваше тук вече от три седмици, защото беше ветеринар и искаха да му намерят място, където би могъл да лекува мулета, но в условията на модерната война това беше много трудно. Сега човекът беше загасил лампата, тъй като беше ветеранът на лагера и смяташе за своя естествена длъжност да се занимава с подобни неща.

Съседът на Майкъл отдясно вече хъркаше шумно. Той беше сицилианец, който твърдеше, че е грамотен и трябваше да прекара в лагера необходимите деветдесет дена, за да стане американски поданик, след което армията щеше да реши какво да прави с него.

За останалите си колеги в палатката Майкъл не знаеше нищо. Те лежаха в тъмнината така, заслушани в хъркането на сицилианеца и сигнала за загасяне на светлините, който се разнасяше високо и тъжно по радиоуредбата над големите човешки стада от нещастници, които не бяха цивилни, нито пък още военни, но се подготвяха вече да вървят на смърт.

„Ето ме и мен тук — мислеше си Майкъл, усещайки дъха на армейското одеяло под брадичката си. — Свърши се вече. Трябваше отдавна да вляза в армията, но не влязох, можех да се отърва от нея, а не го направих. И ето ме сега тук, в палатката под грубото одеяло. Знаех си добре, че така ще стане. Тая палатка, това одеяло, тия хъркащи мъже ме чакат от тридесет и три години, и ето — срещнахме се вече! Часът на изкуплението настъпи. Започвам вече да плащам — да плащам за възгледите си, за лекия живот, който водех, за хубавата храна и меките постели, за леките момичета и за лесно добитите пари, започвам да плащам за тридесет и три годишния си безгрижен живот, който завърши тая сутрин със заповедта на сержанта: «Хей ти, вдигни оня фас!»“

Майкъл бързо заспа, въпреки неспирните викове и свирки, въпреки пиянските ридания около него. И спа, без да сънува през цялата нощ.

Генералът, който бе дошъл да инспектира фронта, имаше необикновено самоуверен вид и всички разбраха, че предстои нещо. Дори италианският генерал, който бе заобиколен от десетина снажни блестящи офицери с шарфове, защитни очила и бинокли — и той изглеждаше самонадеян, а това подсказваше, че предстои нещо наистина важно. Германският генерал беше изключително любезен; разговаряйки с войниците, той се смееше гръмогласно, потупваше ги здраво по раменете и дори ощипа по бузата един осемнадесетгодишен младеж, току-що пристигнал с част, която щеше да попълни взвода на Химлер. Това беше сигурен признак, че скоро по един или по друг начин ще загинат много войници.

Имаше обаче и други признаци. Химлер, който преди два дена бе ходил в щаба на дивизията, беше чул по радиото, че англичаните отново горели книжа в главната си квартира в Кайро. Очевидно тия англичани имаха огромни количества книжа, които трябваше да унищожат. Те бяха горили през юли, после през август, сега беше октомври, а те продължаваха да горят.