Ирвин Шоу - Младите лъвове

Химлер бе чул също по радиото, че общият стратегически план на германците бил да направят пробив до Александрия и Ерусалим, а после да се срещнат с японците в Индия. Наистина за хора, които от няколко месеца стояха под палещото слънце на едно и също място, подобен план изглеждаше твърде грандиозен и амбициозен, но все пак в него имаше нещо насърчително. Беше поне ясно, че генералът действително има някакъв план!

Нощта беше съвсем тиха. Само от време на време се разнасяше безпорядъчна стрелба и припламваха осветителни ракети, но това беше всичко. Светеше луна и бледото небе, осеяно с меко блещукащи звезди, се сливаше незабележимо с тъмния простор на пустинята.

Християн стоеше самичък с автомат под мишница, загледан в тайнствения мрак, който скриваше противника. В безмълвната нощ не се разнасяше никакъв звук — нито откъм врага, нито от хилядите хора, които спяха тихо около него.

Нощта имаше своите преимущества. Можеше спокойно да се движиш, без да се боиш, че някой англичанин те следи с бинокъла си и се пита дали заслужаваш да ти изпрати един-два куршума. При това нощта притъпяваше зловонието — този вечен и безмълвен спътник на войната в пустинята. Водата не стигаше дори за пиене и затова никой не се миеше. Всички се потяха от сутрин до вечер, не се преобличаха със седмици наред, дрехите започваха да гният от пот и просто се втвърдяваха на гърба, а кожата се покриваше с обриви, щипеше и пареше. Но най-много страдаше обонянието. Хората са поносими само когато мият редовно неприятните секреции на организма. Разбира се, човек привиква към собствената си миризма, иначе сигурно би се самоубил, но когато попадне във войнишка група, зловонието веднага го удря в носа.

Ето защо нощта носеше успокоение, макар че, откакто се намираше в Африка, Християн рядко имаше случаи да се чувства спокоен. Наистина те бяха спечелили редица победи и той бе успял да стигне невредим от Бардия до този пост, който се намираше само на около стотина километра от Александрия. Но макар и приятна, победата нямаше особено значение за войника на фронта. Без съмнение тя беше много по-осезаема и ценна за облечените в блестящи униформи щабни офицери, които навярно пируваха и пиеха при превземането на всеки нов град; за простия редник обаче тя означаваше, че той все още има шанс да падне убит на следващата сутрин или че ще продължава да живее в плитки пясъчни окопи, а хората около него ще отделят зловоние, което е еднакво нетърпимо и при поражение, и при блестяща победа.

Християн беше прекарал добре само две седмици, когато се разболя от малария и го изпратиха в тила в Киренайка. Там беше по-хладно, имаше повече зеленина и човек можеше да се къпе в Средиземно море.

Когато Химлер им предаде чутото по радиото съобщение, че планът на германския генерален щаб предвижда да минат през Александрия и Кайро и да се срещнат с японците в Индия, Кнулен, който бе дошъл наскоро с последните подкрепления и който бе заместил отчасти Химлер в ролята на ротен шут, заяви гласно: „Който иска, нека върви да се среща с японците, но лично аз, ако нямате нищо против, ще остана в Александрия да се повеселя.“

Християн неволно се усмихна в тъмнината, спомняйки си шегата на Кнулен. „Там, отвъд минните полета — помисли си той, — едва ли ще им е много до подобни шеги!“

Внезапно безкрайна ослепителна светкавица проряза небето и след секунда се чу самият трясък. Християн падна на пясъка в момента, когато наоколо заваляха снаряди.

Християн отвори очи. Беше тъмно, но той разбра, че пътува и че не е сам, защото все още усещаше познатото зловоние. То напомняше миризмата на нечистени парижки писоари, на замърсени рани и на зимни дрехи на бедни деца. Той си спомни звука на снарядите над главата си и отново затвори очи.

Намираше се в камион, нямаше съмнение в това. А там някъде, не много далеч, сражението продължаваше, защото артилерийският грохот ту се засилваше, ту отслабваше. И сигурно се бе случило нещо лошо, защото край него в тъмнината някой плачеше и повтаряше през сълзи: „Казвам се Рихард Кнулен, Рихард Кнулен“, сякаш се мъчеше да докаже на самия себе си, че е съвсем нормален и знае добре кой е и какво прави.

Християн втренчи поглед в тъмнината към вонящия брезент, който се люшкаше над главата му. Имаше чувство, че ръцете и краката му са счупени, а ушите му смазани. Известно време остана така, легнал на дървения под сред непрогледна тъмнина, мислейки си, че ще умре.

— Казвам се Рихард Кнулен — започна да повтаря отново гласът — живея на Карл Лудвиг щрасе, номер три. Казвам се Рихард Кнулен и живея на…