Ирвин Шоу - Младите лъвове

Камионът спря и Харденбург се появи при задния му край, като се развика:

— Излизайте всички, всички!

Бавно, сякаш газеха дълбока кал, войниците започнаха да се придвижват към задната част на камиона и един по един заскачаха долу. Двама-трима се строполиха на земята и останаха неподвижни, докато другите скачаха и падаха върху тях. Християн слезе последен. „Мога да стоя на краката си — помисли си той победоносно, — мога да стоя!“

Той забеляза, че Харденбург го наблюдава с някакъв странен поглед. От двете страни на пътя припламваха непрекъснато светлини от стрелбата на оръдията и въздухът се тресеше от гърмежи, но мисълта за малката победа, която бе удържал, като бе скочил от камиона, без да падне, правеше всичко наоколо да му изглежда съвсем нормално.

Християн втренчи поглед в хората, които полагаха отчаяни усилия да се задържат на краката си и стояха в странни пози като сомнамбули, но успя да различи само неколцина. Може би при дневна светлина щеше да познае и останалите.

— Къде е ротата? — попита той.

— Ето, това е ротата — отговори Харденбург с неузнаваем глас. В Християн неочаквано се събуди подозрение, че някой друг се представя за лейтенанта. Впрочем по вид тоя човек приличаше на Харденбург, но той реши да се занимае по-подробно с въпроса, когато положението се изясни.

Харденбург протегна ръка и го блъсна грубо по лицето с долната част на дланта си. Ръката му миришеше на смазочни масла и пот. Християн примига и отстъпи крачка.

— По-добре ли се чувствате? — попита Харденбург.

— Да, господин лейтенант — отвърна Християн. — Съвсем добре.

— Трябваше да разбере къде е останалата част от ротата, но този въпрос можеше да се отложи.

Камионът потегли, залитайки по пясъка, и двама от войниците затичаха тромаво след него.

— Стойте! — извика Харденбург. Войниците се спряха, загледани в тежката машина, която набра скорост и с шум се понесе на запад по осветения от луната пясък. Те стояха в подножието на едно хълмче и наблюдаваха безмълвно как камионът мина, дрънчейки край мотоциклета на Харденбург, и се изкачи по възвишението. За миг се появи на върха, огромен, разлюлян, подобен на подвижна къща, и изчезна отвъд склона.

— Ще се окопаем тука — рече Харденбург и с рязък жест посочи блестящия пясъчен скат. Войниците го погледнаха с тъпо недоумение.

— Започвайте — заповяда той и като се обърна към Християн, добави:

— Дистл, останете при мен.

— Слушам — отвърна отчетливо Християн и пристъпи към лейтенанта, доволен, че може да се движи.

Харденбург се покатери по склона с бързина, която се стори на Християн просто невероятна. „Изумително — помисли си той унило, — такъв слаб и мършав, след тия десет дни…“

Войниците повлякоха крака след тях. С резки движения Харденбург посочи на всеки къде да копае. Бяха само тридесет и седем души и Християн отново се сети, че трябва да попита какво се е случило с останалите от ротата. Харденбург ги разположи в пръсната неправилна редица на една трета разстояние до върха. След като той определи мястото на всеки войник, двамата с Християн се обърнаха и огледаха приведените фигури, които копаеха бавно. Християн внезапно разбра, че ако ги атакуват, хората ще трябва да останат там, където са, защото не можеха да отстъпят от посочените от лейтенанта места нагоре по открития склон. Сега вече той започна да разбира плана на Харденбург.

— Хайде, Дистл — рече лейтенантът, — тръгвайте с мене.

Християн го последва надолу по пътя и без да каже дума, му помогна да избутат мотоциклета до върха. От време на време един или друг от войниците преставаше да копае, обръщаше се и замислено наблюдаваше как двамата тикат бавно машината към гребена на хълма. Когато се изкачиха, Християн лъхтеше от умора. Те се обърнаха и погледнаха към пръснатата редица войници, които продължаваха да копаят методично. Луната, голата пустиня и ленивите движения на хората — всичко това приличаше на някаква нереална и мирна сцена от далечните библейски времена.

— Ако се стигне до бой, тия хора не ще могат да се оттеглят — почти несъзнателно продума Християн.

— Точно така — невъзмутимо рече Харденбург.

— Ще ги избият до крак — добави Християн.

— Точно така — повтори Харденбург. В този миг Християн се сети за нещо, което лейтенантът му беше казал още в Ел Агейла: „При тежки случаи, когато позициите трябва да се удържат колкото може по-дълго, умният офицер разполага хората си така, че да не могат да отстъпят. Ако войниците се поставят така, че нямат друг избор, освен да се сражават и да умрат, значи, офицерът е извършил добре работата си.“