Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Слушай — твърдо рече Лора, — реших да се откажа от твоята издръжка.

Майкъл въздъхна.

— Намери ли си работа?

— Не. Но днес следобед имам среща с Макдоналд в „Метро Голдуин Майер“ и…

— Добре. Щом започнеш да работиш, ще прекратя издръжката. — Той побърза да промени темата и без да позволи на Лора да отговори, добави: — Четох във вестника, че ще се омъжиш. Вярно ли е?

— Не. Може би след войната. Той постъпва във флотата и смята да служи във Вашингтон.

— На добър час — промърмори Майкъл.

— В авиацията взеха един от помощник-директорите на „Рипъблик“ 24 24 Американска филмова къща. и му дадоха чин първи лейтенант. През цялата война ще остане в Санта Анита. В информационната служба. А ти смяташ да ставаш редник…

— Бъди разумна, драга Лора — прекъсна я Майкъл. — Тоя разговор ще ти струва петстотин долара.

— Ти си странен и глупав човек и винаги ще си останеш такъв.

— Имаш право, мила.

— Ще ми пишеш ли къде ще те изпратят?

— Да.

— Ще дойда да те видя.

— Това би било чудесно! — Майкъл си представи как тича от строя във Форт Сил в Оклахома, за да посрещне своята бивша съпруга във видрово палто, а войниците край тях подсвиркват възхитено при вида на тая хубава, стройна и известна киноартистка.

— Чувствата ми към тебе са толкова объркани — тихо и искрено заплака Лора. — Така беше в миналото и така ще си остане.

— Разбирам те. — Майкъл си спомни как изглеждаше Лора, когато оправяше косата си пред огледалото, когато танцуваше и когато двамата отиваха някъде да се забавляват. За момент дори той се трогна от мисълта за някогашните сълзи на бившата си жена и със скръб си помисли за загубените години, за ония години, когато нямаше война и нямаше раздели.

— Не се безпокой — рече той тихо, — сигурно ще ме пратят в някакъв щаб.

— Ти няма да се съгласиш — изхлипа тя. — Нали те познавам. Няма да се съгласиш.

— Армията не те пита дали си съгласен. Тя заповядва, а ти се подчиняваш. Армията — това не са „Братя Уорнър“, мила.

— Обещай… обещай ми… — Гласът на Лора ту се засилваше, ту заглъхваше, докато неочаквано нещо щракна остро и връзката бе прекъсната. Майкъл се загледа в слушалката и после я постави на мястото й.

След малко стана, върна се в кухнята и довърши приготовленията около закуската си; после отнесе в дневната бекона с яйцата, черното гъсто кафе и препечения хляб и сложи всичко на широката маса пред големия, ярко осветен от слънцето прозорец.

След малко включи радиоприемника. Изпълняваха концерт за пиано от Брамс; музиката изпълни цялата стая — ту нежна и тъжна, ту бурна.

Заслушан с удоволствие в изпълнението, той ядеше бавно, като мажеше дебело хляба с мармалад, наслаждавайки се на вкуса на яйцата и на силното кафе, горд със своите кулинарни способности.

После отвори „Таймс“ на театралната страница, която беше изпълнена със съобщения за безброй пиеси и артисти. Всеки ден театралната страница на „Таймс“ предизвикваше у него все по-голямо униние. Несбъднати надежди, загубени пари, горчиви упреци срещу хората от неговата професия — всичко това будеше в душата му особено безпокойство и го караше да се чувства изпаднал в някакво глупаво положение.

Майкъл остави вестника настрани, запали първата си цигара през тоя ден и допи кафето си. Загаси радиоприемника и мелодията от Респиги заглъхна в утринния въздух. Залятата в слънчева светлина къща потъна в приятна тишина. Той поседя така до масата, като пушеше, загледан мечтателно към градината и улицата, по която вече работеха хора.

След малко стана, обръсна се и се изкъпа. После намъкна старите си фланелени панталони и една износена мека синя риза, която от много пране беше поизбеляла и добила особено приятен цвят. Почти всичките му дрехи бяха вече опаковани, но в стенния шкаф все още висяха две сака. Той постоя пред тях, като се питаше кое да избере, после свали сивото и го облече. Беше старо протъркано сако, меко и удобно на раменете.

Долу пред тротоара го чакаше колата му, лъсната и с блеснали хромирани части, току-що почистена в гаража. Майкъл включи мотора и натисна бутона за сваляне на гюрука. Както винаги той проследи с удоволствие плавното движение на падащия гюрук.

Караше бавно по Пето авеню. Всякога, когато се движеше из града през делник, той изпитваше онова леко злорадо наслаждение, което за първи път бе изпитал, шофирайки по тая улица своята първа кола със свален гюрук и наблюдавайки забързаните за обед трудови хора с чувството на богат безделник-аристократ.