Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл се засмя тихо.

— Защо се смееш? — остро попита Меги.

— Кажи го пак, повтори ми го: „Какво да облека?“

— Защо?

— Защото този въпрос винаги ме развеселява и събужда в сърцето ми нежност към теб и към всички жени изобщо — това „Какво да облека?“.

— Слава богу! — зарадва се Меги. — Виждам, че тая сутрин не си станал с краката нагоре, нали?

— Имаш право.

— И така, какво да облека? Синята басмена рокля или бежовия костюм с кремавата блуза, или…

— Синята рокля.

— Но тя е толкова стара.

— Синята рокля.

— Добре. А косата — прибрана или разпусната?

— Разпусната.

— Но…

— Разпусната!

— Боже мой! — възкликна Меги. — Ще приличам на жена, току-що измъкната от Харлем. Не се ли боиш, че някои от твоите приятели ще ни видят?

— Ще поема риска — отвърна Майкъл.

— И не пий много…

— Слушай, Меги…

— Зная, че сега ще хукнеш да обикаляш добрите си приятели, за да се простиш с тях…

— Меги, кълна ти се…

— Да, те ще те напият здраво и ще те изпратят във войската на четири крака.

— Ще внимавам.

— Радваш ли се, че се обадих? — попита Меги със същия кокетен глас, като гимназистка, която се прикрива закачливо зад ветрилото си на ученическа забава.

— Да, радвам се, че се обади.

— Това е всичко, което исках да чуя. А сега изпий си сока. — И тя прекрати разговора.

Майкъл сложи бавно слушалката, усмихвайки се. И поседя така, като си мислеше за Меги.

След малко стана и отиде през дневната стая в кухнята. Сложи да кипне вода, отмери три пълни лъжички кафе, като вдишваше със задоволство ароматния мирис, и изпи на големи глътки портокаловия сок, докато вадеше бекона и яйцата и режеше хляба, който щеше да препече. И през цялото време си тананикаше някаква песен без думи. Той изпитваше особено удоволствие да приготвя лично закуската си в своя самотен ергенски дом, като се разхожда по пижама и бос по хладния под. Сложи пет парчета бекон в големия тиган и ги постави да се пържат на слаб огън.

От спалнята долетя звънът на телефона.

— По дяволите! — изруга Майкъл. Свали тигана от огъня и мина през дневната стая. Видът на тая стая винаги му правеше приятно впечатление с високия си таван, широките срещуположни прозорци и етажерките край стените, отрупани с книги, чиито поизбелели платнени подвързии образуваха особено нежно и приятно съчетание на багри.

— Ало — каза той, като вдигна слушалката.

— Холивуд, Калифорния, търсят мистър Уитикър.

— Уитикър говори.

От другия край на континента долетя гласът на Лора, нисък и неестествен.

— Майкъл? Майкъл, мили…

Майкъл едва чуто въздъхна.

— Здравей, Лора.

— В Калифорния сега е седем часът сутринта — продължи Лора с лек упрек в гласа, — а аз вече съм станала, за да говоря с тебе.

— Много мило.

— Зная всичко — възбудено рече Лора. — Това е просто ужасно. Да те вземат редник!

Майкъл се усмихна.

— Не е чак толкова ужасно. Има хиляди други като мене.

— Тука почти всички са майори — възрази Лора.

— Зная — каза Майкъл. — Може би тъкмо затова е по-добре да бъда редник.

— Престани най-после да оригиналничиш — възкликна гневно Лора. Тебе просто не те бива за такава служба. Познавам ти стомаха.

— Стомахът ми — отговори сериозно Майкъл — ще трябва да постъпи във войската на равна нога с мене.

— След ден-два ще съжаляваш за думите си.

— Може би — съгласи се Майкъл, като кимна неволно глава.

— А след няколко дена ще се намериш в карцера — извика Лора. — Сержантът ще каже нещо, което не ти харесва, и ти ще го удариш. Познавам те.

— Слушай — спокойно рече Майкъл, — никой не се осмелява да бие сержанти. Нито аз, нито някой друг.

— Майкъл, ти никога не си изпълнявал команди. Познавам те добре. Това всъщност е една от причините, поради които не може да се живее тебе. Във всеки случай аз живях с тебе цели три години и зная по-добре от всички други…

— Имаш право, драга Лора — рече търпеливо Майкъл.

— Може да сме разведени и какво ли не — продължи бързо Лора — но на тоя свят никого не обичам повече от тебе. Това ти е добре известно.

— Вярвам ти, Лора — каза искрено Майкъл.

— Затова не искам да те убият. — И тя заплака.

— Няма да ме убият — рече той меко.

— Нито пък искам някой да те командва. Не би било справедливо…

Майкъл поклати глава, убеждавайки се за последен път колко дълбока пропаст разделя реалния свят от въображаемия свят на жената.

— Драга Лора, не се тревожи за мен — опита се да я успокои. — Много е мило, че ми се обади.