Ирвин Шоу - Младите лъвове

Те прекараха тия две седмици в Кейп Код в дома за туристи, който блестеше от чистота. Пред зданието имаше малка морава, сред която се издигаше стълб с американското знаме. На обед ядяха печени раци и миди със сланина и лук, изтягаха се с часове на белезникавия пясък, а вечер ходеха на кино и мълчаливо, без да коментират, гледаха кинопрегледите върху бляскавия екран, от който обвинителни гласове говореха прочувствено за смърт, поражения и победи. Наемаха велосипеди, яздеха лениво по крайбрежните пътища и се смееха весело, когато минаващите край тях на камиони войници се заглеждаха в хубавите крака на Хоуп и подсвирквайки с уста, подхвърляха: „Ей, че хубаво парченце! Кога излиза наборният ти номер, драги? Хайде, до скоро виждане!“

Носовете им се обелиха, косите им станаха лепкави от морската сол, а вечер, когато се връщаха в покрития с летви туристически дом и си лягаха в безупречно чистите чаршафи, телата им дъхаха приятно на океан и слънце; не приказваха почти с никого и двете седмици сякаш продължиха през цялото лято, през цялата година, през всичките лета на техния живот. И двамата изпитваха чувството, че вечно ще се скитат така по пясъчните пътеки сред нискостеблените ели, облени от блясъка на лятното слънце, което искреше по игривите вълни, и от звездното сияние на хладните летни вечери, когато свежият вятър подухваше от Вайнярд, Нантъкет и от слънчевия океан, чийто покой се нарушаваше само от чайките, от платноходките и от летящите над водата риби.

Но двете седмици изтекоха и те се върнаха в града. Хората тук изглеждаха бледи и изтощени, посърнали от лятната жега, в сравнение с тях Хоуп и Ноа преливаха от енергия и здраве.

Най-после настъпи последният ден. В шест часа сутринта Хоуп приготви кафе. Двамата седнаха един срещу друг и изпиха на малки глътки горещата възгорчива течност в големите чаши, които представляваха първите им общи домакински принадлежности. После тя го придружи по тихите слънчеви улици, запазили още част от нощния хлад, до грозната небоядисана търговска сграда, заета сега от наборното бюро.

Целунаха се, всеки потънал в мислите си, сякаш бяха вече откъснати един от друг. Ноа влезе в сградата и се присъедини към мълчаливата група мъже около бюрото на някакъв възрастен човек, който служеше на своята родина в тоя тежък час, като ставаше рано два пъти на месеца, за да даде последни указания и да раздаде безплатни билети на хората, които тръгваха от наборния пункт към бойното поле.

Ноа излезе заедно с петдесетте други новобранци, които в неравен строй повлякоха крака през три квартала към гарата на метрото. Минувачите, заети със своите работи и забързани — едни към магазина или кантората си, за да печелят пари, други към пазара, за да купят продукти за новия ден, — ги изглеждаха с любопитство и страхопочитание, сякаш наблюдаваха чуждестранни поклонници, които минаваха по улиците на техния град на път към някакво тайнствено и необикновено религиозно празненство.

От преддверието на метрото Ноа забеляза на отсрещната страна на улицата Хоуп. Тя стоеше пред един цветарски магазин. Зад нея търговецът, един възрастен човек, подреждаше лениво във витрината саксии с мушкато и големи сини вази с гладиоли. Хоуп беше облечена в синя рокля на бели цветчета, която утринният ветрец развяваше леко. Слънчевите лъчи, които се отразяваха в стъклата на витрината, не позволяваха на Ноа да разгледа добре лицето й. Той внезапно реши да отиде при нея, но назначеният от бюрото старши на групата тревожно завика: „Моля ви се, момчета, не се пръскайте!“ Ноа остана на мястото си и се задоволи само да й помаха с ръка. Какво всъщност можеха да си кажат двамата в тоя момент? В отговор Хоуп също вдигна ръка. При това движение лицето й за миг остана в сянка и той забеляза, че очите й са сухи.

„Чудесно — помисли си Ноа, — тя дори не плаче!“ И тръгна надолу по стълбата към метрото редом с двама други новобранци: някакъв младеж на име Темпеста и един тридесет и пет годишен испанец, когото наричаха Нунцио Агилар.

Преди да се събуди, Майкъл сънува, че червенокосата жена, която не се бе решил да целуне преди четири години, сега се наведе усмихната над него и сама го целуна. Той отвори очи и с удоволствие си спомни приятния сън.

Лъчите на утринното слънце бяха успели вече да се промъкнат през жалузите, ограждайки прозореца в златиста рамка. Майкъл се протегна.

Отвън долиташе приглушената глъч от седемте милиона човешки същества, които изпълваха улиците и постройките на града. Той стана, отиде по мекия килим до прозореца и вдигна жалузите.