Ирвин Шоу - Младите лъвове

Батаан! Ноа трудно можеше да си представи, че Роджър отговаря на някого с: „Да, сър.“ Трудно беше да си представи и Роджър с бойна каска. Винаги го виждаше с оная килната и смачкана кафява филцова шапка. Да, трудно му беше да си представи Роджър проснат в някаква мръсна дупка. Човек, който умее да свири Бетховен — да стане прицел на скрития в джунглите враг! Не, Роджър не можеше да пропадне, дори във война. Той бе роден победител, защото никога не придаваше особено значение на победата, защото победата беше нещо като развлечение за него. На Ноа се струваше просто невероятно, че Роджър може да бъде разкъсан от мина, че може да падне с вик, пронизан от куршум. Той не можеше да си представи, че Роджър е в състояние да се предаде в плен. Сякаш го виждаше как лукаво се усмихва на японеца, който го подканва да хвърли оръжието си, и му отговаря: „За бога, шегувате ли се?“ Не можеше да си представи Роджър убит и заровен там, някъде под палмите; нито пък черепа на Роджър, оголен и оглозган от влажната пръст на джунглата… Дали някога Роджър бе целувал Хоуп? Вероятно. И колцина други бяха целували неговата Хоуп? Лицето до него на леглото пазеше ревниво своите тайни. Да, един съвсем непознат свят! Колко други мъже бе харесвала Хоуп и за какво беше мечтала в своето самотно моминско легло във Върмонт и в Бруклин? А колцина от тия нейни ухажори лежаха вече мъртви на дъното на Тихия океан? Колцина от живите — младежи и мъже на зряла възраст, — до които се е докосвала, за които е мечтала и копняла, щяха да загинат тая или следващата година някъде по широкия божи свят?…

Колко ли беше часът? Шест и четвърт. Още пет минути в леглото. Тоя ден щеше да бъде нещо като празник. Далеч от оглушителния трясък на чуковете, далеч от вятъра по скелето, далеч от съскащия ослепителен пламък на оксиженистите в корабостроителниците в Пасаик. Днес той трябваше да се яви в наборния пункт и да отиде на нов преглед на Губернаторския остров. Процедурата при военните власти се повтаряше, тъй както разсеяният банков служител повтаря изчисленията си на едни и същи цифри. Още една реакция Васерман, още едно грубо опипване на тестикулите („Кашляйте, нямате херния“) и пак същият въпрос на отегчения психиатър: „Имали ли сте сношения с мъже?“ Колко вулгарно поставен въпрос! Във войската господстваше убеждение, че връзките на един мъж с друг могат да бъдат само противоестествени. Какво биха казали например военните за неговите отношения с Роджър или пък с Винсент Мориарити, майстора на неговата смяна в корабостроителницата, който го черпеше бира и се хвалеше, че на Великден през 1916 година бил свалил британското знаме от пощата в Дъблин? Ами за отношенията му с неговия тъст, който му беше пратил за сватбен подарък своя екземпляр от събраните съчинения на Емерсън 22 22 Ралф Емерсън (1803–1822) — американски философ, публицист и поет.). ? А за отношенията му с неговия собствен баща, който, тръгнал от Одеса, бе обиколил половината земно кълбо, като развратничеше, пророкуваше и мамеше всички, а сега представляваше купчинка прах в малка кутия, захвърлена по рафтовете в някой дом на покойниците в Калифорния? Какво биха казали и за отношенията му с Хитлер и Рузвелт, с Томъс Джеферсън и Шекспир и с полковник Дръри в онова грохнало сиво здание, който изпиваше всеки следобед повече от литър уиски и който веднъж беше казал пред абитуриентския клас: „За мен съществува само една добродетел — храбростта. За мен е мъж този, който реагира и на най-малката обида.“ Какво биха казали най-после за неговите отношения със собствения му син, незаченат още, но притаен в утробата на това ранно утро тук, на брачното легло? Дали неговият син ще реагира и на най-малката обида? Но всъщност на каква обида? И кой ще го обиди, по какъв повод и какво ще последва от всичко това? Дали и него го очакваше незнаен гроб на някой далечен остров? Имаше ли излят куршум, който ще повали неродения му още син? Имаше ли на друг континент незаченат още човек, който един ден ще се прицели в сърцето на неговия син? И към кой бог ще се обърне свещеникът на неговото погребение? Към Христа, към Йехова? Към кого? Може би и към двамата — колкото и неестествено да изглеждаше това, — като предпазлив играч, залагащ на два коня. „Който и да си ти, приеми, о, боже, тоя убит младеж в царството небесно, което управляваш!“ Каква безсмислица наистина е да лежиш до жената, която току-що е станала твоя съпруга, и да се тревожиш за това как ще погребат сина ти, който още не е дал признак на живот! В началото, разбира се, ще изникнат редица други въпроси. Дали ще го кръстят? Дали ще го обрежат? „Ах ти, обрязано куче!“ — казваше някой от героите в романа „Айвънхоу“, който беше чел още в първи гимназиален клас. През погрома в Будапеща в 1920 година след сваляне на революционната власт тълпата смъкваше гащите на всички, които подозираше, че са евреи и убиваше всеки обрязан. Между загиналите имаше и християни, обрязани по хигиенични съображения; тия нещастници може би мразеха евреите не по-малко, отколкото собствените им убийци, но падаха жертва на същата ненавист… Не, не биваше да мисли повече за евреите. Достатъчно беше да се замислиш по-сериозно, независимо по какъв въпрос, и неизбежно се връщаш към този проблем. Имало ли е изобщо време, когато евреите не са били преследвани? Може би през петия век преди Христа…