Ирвин Шоу - Младите лъвове

— А кога ще стане това? — обади се раздразнено от другия край на масата дребен, тлъст човек.

— След два месеца — отговори Майкъл. — Не зная какво пише там, във вашите книжа, но аз съм длъжен да осигуря материално родителите си и да плащам издръжка на бившата си жена…

— Вашата жена — прекъснато остро председателят, загледан в папката пред себе си — печели по петстотин и петдесет долара седмично…

— Когато работи — обясни Майкъл.

— Миналата година е работила тридесет седмици — продължи председателят.

— Така е — уморено потвърди Майкъл. — Но нито една седмица през тая година.

— Ние обаче сме длъжни да вземем пред вид вероятните печалби — рече председателят и махна с ръка. — През последните пет години тя е работила и няма основание да смятаме, че сега ще престане да работи. Освен това — добави той, като се взря отново в книжата; — вие твърдите, че издържате майка си и баща си.

— Да — въздъхна Майкъл.

— Баща ви, както сме установили, получава пенсия от шестдесет и осем долара на месец.

— Точно така — съгласи се Майкъл. — Но вие опитвали ли сте да поддържате двама души с шестдесет и осем долара на месец?

— Всеки е длъжен да жертва по нещо в такова време — с достойнство рече председателят.

— Нямам намерение да споря с вас. Казах ви вече, че след два месеца ще постъпя във войската.

— Защо? — попита от другия край на масата един от комисията, който се взираше през блестящите стъкла на пенснето си в Майкъл, сякаш се готвеше да го разобличи в измама.

Майкъл огледа поред седемте враждебни лица. После се усмихна и рече:

— И аз не зная. А вие знаете ли?

— Свободен сте, мистър Уитикър — каза председателят.

Майкъл стана и излезе от помещението, чувствайки върху себе си гневните неприязнени погледи на седмината членове на комисията. „Смятат, че съм ги измамил — разбра той внезапно. — А се бяха приготвили да ми хвърлят примка на врата.“

Хората в чакалнята го изгледаха с изненада, защото не очакваха да се бави толкова малко. Той им се усмихна широко. Искаше му се да им каже нещо шеговито, но реши, че това би било твърде жестоко спрямо тия разтревожени младежи, които чакаха реда си с такова мъчително напрежение.

— Лека нощ, миличка — обърна се той към грозното момиче зад бюрото, чувствайки, че не може да устои на изкушението да я подразни. Тя го погледна с несмутимото превъзходство на човек, който никога не би се съгласил да умре заради своите ближни.

Майкъл тръгна надолу по стълбите, до които долитаха силните миризми на гръцкия ресторант, като продължаваше да се усмихва, но след минута неочаквано изпита някаква потиснатост. „Да, трябваше да дойда първия ден — помисли си той, — още първия ден. Тогава нямаше да се изложа на такова унижение.“ Чувстваше се някак си омърсен и сякаш заподозрян в някакво престъпление. Обхванат от тия чувства, той закрачи бавно в меката зимна нощ покрай разхождащите се двойки, които без съмнение не знаеха, че на половин квартал от тях, там, над гръцкия ресторант, в тяхно име се водеше жалка и подла война за лов на човешки души.

След два дена, когато слезе да прибере пощата си, Майкъл намери съобщение от наборната комисия. „Съгласно молбата ви — гласеше то, — вие се превеждате в категория 1А 21 21 Годен за военна служба. — Б.пр. .“ Майкъл неволно се разсмя: „Искат да превърнат поражението си в победа“ — помисли си той, докато влизаше в асансьора, и неочаквано се почувства обхванат от огромно облекчение: не му предстоеше вече да взема никакви решения, всичко беше решено.

Стаята беше изпълнена с мека утринна светлина. Ноа отвори очи и погледна към жена си. „Спи така, сякаш пази някаква тайна — помисли си той. — Хоуп, моята Хоуп! Навярно е била едно от ония сериозни девойчета, които винаги вървят забързани по бялата дървена улична настилка, като че ги чака важна работа. И сигурно е имала свои тайни ъгълчета в стаята си, където е крила разните си дреболии — пера, изсушени цветя, старомодни гравюри от «Харпърс базар», рисунки на жени с турнюри и други такива неща.“ Всъщност Ноа не знаеше нищо за живота на младите момичета; друго, разбира се, би било, ако имаше сестра. Да, жената идва при мъжа от някакъв съвсем непознат свят. Непознат като планините на Тибет или френски девически манастир. Какво ли е мислила Хоуп, разхождайки се унесено край църковното гробище, под чиято трева лежаха цели поколения Плаумъновци, в ония дни, когато той пушеше тайно под покрива на „Военната школа“ на полковник Дръри („Ние вземаме сина ви дете и ви го връщаме мъж“). Ако съществуваше предопределение, Хоуп още тогава се е готвела за срещата си с него, Ноа, готвела се е за минутата, когато ще спи редом с него в тоя ранен утринен час. Следователно и самият той се е готвел за нея — ако имаше предопределение в този живот. Да, това беше просто невероятно! Ако Роджър не се бе запознал с нея (А как ли е станало това? Трябва непременно да го попита!), ако Роджър не беше решил, ей тъй на шега, да уреди оная забава, за да му помогне да си намери момиче, ако бе довел някоя друга от десетките свои познати жени, тая сутрин двамата не биха лежали заедно в леглото! Случайност — единственият сигурен закон в живота… Роджър! „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!“ Роджър — запилян там, някъде на Филипинските острови или на Батаан, ако изобщо беше още жив! А ето, те живеят в неговата стая, спят на неговото легло, защото е по-удобно от стария креват на Ноа, който се е килнал надясно. Всичко започна с това, че той свали от рафта в библиотеката сборника на Йейтс „Яйцето на Херн и други пиеси“. Ако бе посегнал за друга книга, не би се блъснал в Роджър, нямаше да живее в тая стая и не би срещнал Хоуп, а самата тя навярно би лежала на друго легло и с друг мъж, който щеше да я гледа, мислейки си: „Обичам я, обичам я.“ Ако човек се задълбочаваше в подобни мисли, би могъл наистина да полудее. Не, нямаше предопределение в нищо! Нито в любовта, нито в смъртта, ни в боя, нито в нещо друго. Човекът и неговите постъпки бяха всъщност само резултат на случайност. Не, той не би могъл да приеме това! Трябваше да има някакво предопределение, но то бе замаскирано грижливо — както развоят на интригата у добрия драматург. Само когато настъпи часът на смъртта, може би само тогава на човека всичко става ясно и той възкликва: „А, сега разбирам защо този герой беше въведен в първото действие!“