Ирвин Шоу - Младите лъвове

Шест и половина часът. Време беше да стане. На зеления остров вече чакаха лекарите, параходчето с името на генерала, рентгеновите лаборанти и гуменият печат с надпис „Негоден“. Как ли са преглеждали новобранците в някогашните войни? Сигурно без рентгенови апарати. Колко ли хора са воювали при Шайлоу, без да знаят, че някога са боледували от туберкулоза? Колцина със стомашни язви са се сражавали при Бородино? И колцина при Термопилите, които наборното бюро днес би отхвърлило поради изкривен гръбначен стълб? Колцина негодни за военна служба са паднали под Троя?… Да, време беше да става.

Хоуп се размърда в леглото до него; после в просъница сложи ръка върху гърдите му и прокара бавно пръсти надолу по стомаха му.

— Приятно е в леглото — промърмори тя, все още във властта на съня. Той й се усмихна и я притегли към себе си.

— Колко е часът? — прошепна тя отново с устни до самото му ухо. — Сутрин ли е вече? Трябва ли да отиваш?

— Да, сутрин е и трябва да отивам — усмихна се Ноа отново, като притисна стройното й тяло, което познаваше вече толкова добре, — но смятам, че властта може да почака петнадесет минути!

Хоуп си миеше главата, когато чу, че вратата се отключва. Прибрала се от работа, преди Ноа да се завърне от Губернаторския остров, тя се беше разтакавала безцелно известно време в летния здрач из стаята, без да запали лампа, заслушана за неговите стъпки.

Сега, с наведена над легена глава и затворила очи, за да не потече в тях сапунена пяна, Хоуп чу как Ноа влезе в антрето.

— Ноа, тук съм! — извика тя и като омота главата си с кърпа, се обърна към него както си беше, съвсем гола. Неговото съсредоточено лице беше съвсем непроницаемо. Той я притисна леко към себе си и я целуна нежно по мократа още шия.

— Взеха ли те? — попита Хоуп.

— Да.

— А рентгенът?

— Изглежда, че нищо не е показал. — Ноа говореше тихо, но спокойно.

— Каза ли им за миналия преглед? — попита тя.

— Не.

Хоуп искаше да го попита защо, но се въздържа отгатвайки смътно причината.

— А не им ли каза, че работиш във военно мобилизирано предприятие?

— Не.

— Тогава аз сама ще им кажа! — възкликна тя. — Ще отида лично. Човек, които е боледувал от туберкулоза, не може да бъде…

— Шшт, шшт — опита се да я успокои той.

— Но това е много глупаво — възрази Хоуп, като се стараеше да говори убедително. — Каква полза ще имат от болен човек? Само ще влошиш още повече здравето си и ще се превърнеш в тежест за войската. Няма да направят от тебе войник…

— Но могат поне да опитат — усмихна се Ноа. — Да, могат поне да опитат. Във всеки случай единственото, което съм в състояние да сторя за тях, е да им дам тая възможност. — И като я целуна зад ухото, добави — Така или иначе въпросът е уреден. В осем часа тая вечер положих клетва.

Хоуп неволно отстъпи.

— Какво търсиш тогава тука?

— Дадоха ми две седмици, за да уредя работите си.

— Има ли някакъв смисъл да споря с тебе? — попита Хоуп.

— Не — отвърна той меко.

— Господ да ги убие! — възкликна Хоуп. — Защо тогава не те взеха още първия път? Защо? — повтори тя, проклинайки сякаш и наборната комисия, и военните лекари, и бойните командири, и политиците от целия свят, и самата война, и бъдещите дни, изпълнени със страдание и мъка. — Защо не постъпват като разумни човешки същества?

— Стига — спря я той. — Разполагаме само с две седмици, които не бива да губим. Вечеря ли?

— Не. Мих си главата.

Ноа седна на ръба на ваничката и се усмихна уморено.

— Оправи си косата — каза той — и ще отидем да хапнем вън. Чух, че на Второ авеню имало някакво ресторантче, където правели най-вкусните пържоли в света. По три долара порцията, но били…

Хоуп се наведе поривисто и го прегърна през коленете, като се притисна силно в него.

— О, мили — възкликна тя, — о, мили мой!…

Ноа я погали нежно по голите рамене, сякаш се стараеше да запомни завинаги образа й.

— През следващите две седмици — каза той почти с твърд глас — ще живеем само за собствено удоволствие. Ето как ще уредим моите работи! — И добави с усмивка: — Ще отидем в Кейп Код, ще плуваме, ще караме велосипед и ще ядем само от тридоларовите пържоли. Хайде, хайде, мила, престани да плачеш.

Хоуп стана и примига.

— Добре — обеща тя. — Ето, престанах. Няма повече да плача. След петнадесет минути съм готова. Ще ме почакаш ли?

— Разбира се — рече той. — Но побързай. Умирам от глад.

Хоуп свали кърпата от главата си и изсуши косата си. Ноа я наблюдаваше мълчаливо, без да става от края на ваната. На моменти Хоуп зърваше в огледалото слабото му уморено лице. Тя знаеше, че дълго, много дълго няма да забрави това лице, разстроено и скъпо, че ще го запомни така, седнал на ръба на фаянсовата вана в разхвърляната, ярко осветена стая.