Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн вдъхна дълбоко сухия въздух, който струеше насреща му. Сега вече беше сигурен, че ще остане жив, и то може би за твърде дълго време.

Те се движеха непрекъснато в северозападна посока. Харденбург управляваше мотора отлично и бяха минали вече значително разстояние, макар че машината постоянно залиташе и подскачаше по шосето. По небето зад тях пълзеше вече розовата светлина на зората. Пътят и пустинята оставаха все така безлюдни и само тук-таме се срещаха разбити коли, от които специалните интендантски части бяха обрали всичко оцеляло и ценно. От време на време зад тях се чуваше неравномерна стрелба, но далечна, подобна на стенание, което отеква многогласно в пустинята.

Слънцето изгря. Харденбург, който сега виждаше по-ясно, увеличи скоростта и Християн трябваше да внимава да не падне.

— Спи ли ви се? — извика лейтенантът, като обърна назад глава, за да може помощникът му да го чуе сред шума на мотора.

— Да — призна Християн, — малко.

— Тогава ми разправете някаква история — посъветва го Харденбург. — Самият аз едва не заспах преди няколко минути.

— Слушам, господин лейтенант. — Християн отвори уста да продължи, но веднага я затвори. Просто не знаеше за какво да говори.

— Хайде — извика Харденбург, — говорете.

— Слушам — повтори Християн и безпомощно добави: — За какво?

— За каквото и да е. За времето.

Християн се огледа. Времето беше същото, както през последните шест месеца.

— Днес ще бъде горещо — избърбори той.

— По-високо! — изкрещя Харденбург, вперил поглед напред. — Не мога да ви чуя.

— Казах, че днес ще бъде горещо — извика Християн в ухото на Харденбург.

— Това е вече по-добре — рече лейтенантът. — Да, много горещо.

Християн се опита да измисли друга тема.

— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Харденбург.

— За какво друго искате да говорим?

Християн се чувстваше като упоен и просто неспособен за такова умствено усилие.

— Боже мой, за каквото ви дойде наум. Ходихте ли в гръцкия публичен дом, който откриха в Киренайка?

— Ходих.

— Е, как беше?

— Не зная — призна Християн. — Бях на опашка и затвориха вратите тъкмо когато останаха само трима души пред мен.

— Влизал ли е някой от вашите познати?

Християн се помъчи да си спомни.

— Да — рече той след малко, — един ранен в главата ефрейтор.

— Харесало ли му е?

Християн отново се постара да си припомни.

— Струва ми се, каза, че гъркините не били нещо особено. Нямали плам. При това — сети се той — приятелят ми каза, че всичко било по час и много скучно.

— Вашият приятел е идиот — раздразнено рече Харденбург.

— Точно така — съгласи се Християн и млъкна.

— Продължавайте — заповяда Харденбург и рязко тръсна глава, сякаш за да прогони съня си. — Продължавайте да говорите. Какво правихте през отпуската си в Берлин?

— Ходих на опера — отговори бързо Християн, — и на концерти.

— И вие също сте идиот.

— Точно така — отвърна Християн и си помисли тревожно, че лейтенантът става необикновено раздразнителен.

— Запознахте ли се с някакви жени в Берлин?

— Да. — Християн внимателно обмисли отговора си. — Запознах се с едно момиче, което работи в самолетен завод.

— Спахте ли с нея?

— Да.

— Е, как беше?

— Чудесно — високо отвърна Християн, като оглеждаше тревожно над приведената глава на лейтенанта шосето, което се простираше вече като блестяща лента пред тях.

— Браво! — одобрително рече Харденбург. — А как се казваше?

— Маргарита — отговори Християн след кратко колебание.

— Омъжена?

— Не вярвам. Във всеки случай не говореше нищо по този въпрос.

— Кучки! — възкликна Харденбург, сякаш се обръщаше към всички берлинчанки. — Били ли сте някога в Александрия?

— Не.

— Така ми се искаше да видя тоя град! — рече Харденбург.

— Не ми се вярва вече, че ще можем да стигнем до него — забеляза Християн.

— Млъкнете! — извика Харденбург. Мотоциклетът сви рязко настрани, но той успя да го оправи. — Ще стигнем! Чувате ли? Казах, ще стигнем. И то скоро! Чувате ли?

— Чувам! — изкрещя Християн срещу вятъра, който фучеше край главата на лейтенанта.

Харденбург се обърна. Лицето му беше сгърчено, очите му искряха между посипаните с прах клепки, устата му беше отворена, а зъбите му блестяха сред почернелите устни.

— Заповядвам ви да мълчите! — Бясно изкрещя той, сякаш обучаваше на плац при силен вятър цяла рота новобранци. — Затваряйте си устата или ще…