Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майорът дръпна хартийката и я прочете внимателно. После я размаха и заяви високо:

— Ще я представя на съответното място в съответното време!

— Чудесно, — отговори Харденбург. После седна на задната седалка и каза: — Подофицер, елате тука.

Християн се настани до лейтенанта. Седалката беше тапицирана в хубава жълтеникавокафява кожа и в колата миришеше на вино и тоалетна вода. Той погледна безучастно напред към силно изгорелия от слънцето врат на шофьора. Харденбург се наведе към Християн и хлопна вратата.

— Avanti! 29 29 Напред — (итал.). — заповяда той на италианеца.

За миг шофьорът изопна гръб и Християн забеляза, че вратът му започна да почервенява. После човекът включи внимателно на скорост. Харденбург отдаде чест. Офицерите му отговориха един след друг. Войникът обаче, който бе седнал до шофьора, беше толкова зашеметен, че не можа да вдигне ръка.

Колата тръгна плавно и върху малката групичка хора край пътя се посипа лек прах. Християн направи неволно движение да се обърне, но Харденбург го сграбчи за ръката.

— Не ги гледайте! — изръмжа той.

Християн се помъчи да се успокои, но не успя. Очакваше всеки миг да чуе изстрели зад гърба си, обаче нищо не се случи. Тогава погледна към Харденбург. По лицето на лейтенанта играеше лека студена усмивка. „Наслаждава се на победата си! — откри с изненада Християн. Въпреки раните си, въпреки унищожението на ротата, въпреки че само господ знае какво му предстои, Харденбург се наслаждава на този момент, изпитва истинско удоволствие от него.“ Християн нямаше сили да се усмихне, но с удоволствие отпусна умореното си тяло върху меката кожена седалка.

— Какво щеше да се случи — попита той след малко, — ако бяха отказали да предадат колата?

Харденбург се усмихна, като примижа от чувствена наслада.

— Сигурно щяха да ме убият, това е всичко — отговори той.

Християн кимна замислено.

— А водата? — добави той. — Защо им оставихте водата?

— Защото имаше опасност чашата да прелее — усмихна се отново Харденбург и се изтегна на разкошната кожена седалка.

— Какво, мислите, ще се случи с тях? — продължи да пита Християн.

Харденбург повдигна небрежно рамене.

— Ще се предадат и ще попаднат в някой английски затвор. Италианците обичат да лежат в затвори. А сега — заключи той — помълчете малко. Искам да поспя.

След минута дишането на Харденбург стана равномерно, а окървавеното му изпоцапано лице доби почти детско изражение — лейтенантът спеше! Християн не можа да заспи. Все някой трябваше да наблюдава пустинята и шофьора, който седеше пред тях в напрегната поза и караше бързо мощната кола по шосето.

Градчето Мерса Матрух току-що бе докоснато от ръката на смъртта. Те се опитаха да намерят някого, комуто да докладват, но навсякъде царуваше хаос. Сред развалините се движеха камиони, лутаха се хора и се търкаляха разбити бронирани коли. Скоро след като пристигнаха, долетя ескадрила самолети, които бомбардираха града в продължение на двадесет минути. Разрушенията се увеличиха, от разбитите вагони на един влак се понесе ужасен вой на ранени хора и всички се устремиха на запад. Харденбург заповяда на шофьора да се вмъкне в дългия, бавен поток от коли, насочен към края на селището. Там имаше контролен пункт, при който стоеше някакъв капитан с хлътнало лице; пред него се намираше дълъг лист хартия, закрепен върху дъска. Капитанът записваше имената и частите на потъналите в прах изтощени хора, които се нижеха един след друг край него. Той приличаше на побъркан счетоводител, решен на всяка цена да направи баланса на банка, която се клатушка от земетресение. Човекът не знаеше къде се намира щабът на тяхната дивизия и дали изобщо още съществува. Той само повтаряше, безжизнено и високо, с покрити с кожички устни: „Минавайте, минавайте, дявол да го вземе! Минавайте.“

Когато видя италианския шофьор, той каза:

— Оставете тоя при мене. Ще го използваме за отбраната на града. Ще ви дам наш шофьор.

Харденбург каза нещо с мек глас на италианеца. Човекът заплака, но слезе от колата и се приближи до капитана, влачейки безволно в праха карабината си, която държеше почти до самото дуло и която в неговите ръце имаше съвсем безобиден вид. После застана до капитана и загледа безнадеждно оръдията, камионите и залитащите войници, които минаваха край него.

— С такава войска няма да задържим дълго Мерса Матрух — рече Харденбург мрачно.

— Разбира се — измърмори като замаян капитанът, — разбира се, дявол да го вземе. След това се наведе да запише номерата на две противосамолетни оръдия и една бронирана кола, които с грохот минаха край него, обсипвайки го с облаци прах.