Ирвин Шоу - Младите лъвове

След известно време отвори очи. Нещо го притискаше и той се опита да го отмести, но не успя. Във въздуха се усещаше сладникавият дъх на кордит, пиринченият мирис на обгорели камъни и познатата миризма на горящи машини, на запалена гума, кожа и боя. В следващия миг той забеляза една куртка и една превръзка и реши, че това трябва да е лейтенант Харденбург. Да, беше лейтенант Харденбург, който повтаряше спокойно: „Заведете ме при лекаря.“ Ала само гласът, нашивките и превръзката даваха да се разбере, че това наистина е Харденбург; предната част на главата представляваше червеникавобяла безформена маса, а спокойният глас излизаше от някакви дълбини, сред червени мехурчета и белезникави ивици кожа — единственото нещо, което бе останало от лицето на лейтенант Харденбург. Като насън Християн се опита да си спомни къде е виждал нещо подобно. Това обаче беше трудно, защото той отново започна да изпада в унес, но най-после се сети — лицето на лейтенанта приличаше на изпъстрен с жилки нар, набързо и накриво разрязан, чийто сок се стича от лъскавите зрели и месести клетки в ослепително бяла чиния. Неочаквано Християн почувства силна болка и дълго време не можа да мисли за нищо.

— Уверяват ме — говореше гласът изпод бинтовете, — че до две години ще ми направят ново лице. Аз не желая да се заблуждавам и зная, че няма да приличам на киноартист, но вярвам, че все пак това ще бъде едно поне поносимо лице.

Християн беше виждал подобни „поносими“ лица, каквито хирурзите моделираха върху натрошените черепи на хора, които донасяха на хирургическата им маса, и не споделяше убеждението на Харденбург, но се задоволи да каже:

— Разбира се, господин лейтенант.

— Смятам — продължи гласът, — че до един месец ще мога да виждам с дясното си око. Това само по себе си представлява успех, дори да не постигнат нещо друго.

— Разбира се — съгласи се Християн.

Този разговор се водеше в една затъмнена вила, разположена на прекрасния, залят от зимното слънце остров Капри в Неаполитанския залив. Християн седеше между двете легла, опрял патериците си до стената и изтегнал напред десния си крак, целият бинтован и неподвижен, който едва докосваше пода… На другото легло се намираше един обгорял танкист в много тежко състояние, който лежеше неподвижно под планини от бинтове, изпълвайки високата прохладна стая с вонята на разлагащ се жив организъм; тая воня беше по-тежка от миризмата на труп, но Харденбург не можеше да я усети, защото нямаше нос. Една съобразителна сестра беше използвала това щастливо съвпадение и бе поставила двамата един до друг, защото болницата — някогашна лятна резиденция на богат лионски фабрикант на копринени изделия — от ден на ден ставаше все по-тясна за непрекъснатия поток хора от африканския фронт, които представляваха по-интересни хирургически обекти.

Християн лежеше в една по-голяма болница за войници в подножието на хълма, но преди седмица му бяха дали патерици и сега се чувстваше сравнително добре.

— Много мило от ваша страна, Дистл — продума Харденбург, — че дойдохте да ме посетите. Пострадаш ли нещо, хората започват да се отнасят с тебе като с осемгодишно дете или като със слабоумен.

— Исках много да ви видя — отвърна Християн — и да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Затова, когато чух, че и вие сте на острова, аз…

— Глупости! — Беше невероятно, че гласът на Харденбург звучи все така отривисто, ясно и сурово — сега, когато цялото му лице беше просто изчезнало. — За признателност не може и да се говори. Аз ви спасих не от някакви нежни чувства към вас, уверявам ви.

— Разбирам.

— На мотоциклета имаше две места и следователно можеха да се спасят двама души, които по-късно биха се оказали полезни. Ако имаше друг, който според мене би бил по-ценен за армията, сигурно щях да ви оставя.

— Разбирам — повтори Християн, загледан в гладките бели бинтове, намотани умело около тая глава, която за последен път беше видял потънала в кръв на възвишението край Солум, когато в далечината замираше звукът на отлитащите английски самолети.

Влезе сестрата. Беше около четиридесетгодишна жена с пълно и добродушно майчинско лице.

— Достатъчно — рече тя деловито и отегчено, без никаква майчинска нежност в гласа си. — За днес посещението свърши.

След това предупреждение тя застана до вратата, за да се увери, че Християн ще излезе. Той се изправи бавно, взе патериците и си тръгна, почуквайки с тях глухо по мраморния под.