Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Бил е часовникар, в Нюрнберг — обясни Харденбург. — Специалист по спортни часовници. Има три деца и въпреки това е решил да умре. Ще бъдете ли така добър да донесете щика?

— Дори да донеса, каква полза от него? — рече Християн, като търсеше начин да се спаси от участие в самоубийството на този нещастник, останал без очи, без глас, без ръце. — Той не би могъл да го употреби.

— Аз ще го употребя — отвърна Харденбург. — Задоволява ли ви това?

— Как така вие ще го употребите?

— Ще стана от леглото, ще отида при него и ще го убия. Е, ще го донесете ли?

— Не знаех, че можете да се движите… — рече Християн поразен. Сестрата му бе казала, че лейтенантът ще проходи едва след три месеца.

Бавно и спокойно Харденбург отхвърли одеялата от гърдите си. После с тромави движения прехвърли крака през леглото и се изправи като автомат. Християн го наблюдаваше изумен и безмълвен, сякаш виждаше мъртвец да излиза от гроба. Лейтенантът беше облечен в торбеста, покрита с лекета фланелена пижама, а босите му бели крака приличаха на мръсни петна върху мраморния под на вилата на лионския фабрикант.

— Къде е другото легло? — попита Харденбург. — Покажете ми къде е леглото.

Християн го улови внимателно за ръка и го поведе през тясното пространство, докато коленете на лейтенанта опряха до дюшека на съседното легло.

— Ето! — отсечено рече Харденбург.

— Защо никому не сте казали, че можете да ходите? — попита Християн, обхванат от странното чувство, че говори насън с някакви прелитащи край прозореца духове.

Застанал така в жълтата си пижама, Харденбург се олюляваше леко и се кискаше самодоволно под своята каска от превръзки.

— Човек трябва винаги да крие някои по-важни сведения от началството си — отговори, той. После се наведе и внимателно опипа одеялото върху гърдите на обгорелия. Накрая ръката му остана неподвижна.

— Тук! — прозвуча глас изпод снежнобялата преспа, която се издигаше над завивката. Гласът беше прегракнал и нечовешки. Сякаш някаква умираща птица, някаква пантера, давеща се бавно в собствената си кръв, или маймуна, прободена от остър клон през буря в джунглата, изведнъж бе добила дар слово, за да произнесе едно последно „Тук“.

Ръката на Харденбург се бе спряла върху бялата покривка — бледожълта и костелива ръка, прилична на стара захабена рентгенова снимка.

— Къде е? — попита той рязко. — Къде е ръката ми, Дистл?

— На гърдите му — прошепна Християн, втренчил очи в разперените жълтеникавобели пръсти.

— На сърцето му — рече Харденбург. — Точно на сърцето му! Ние се упражняваме в това всяка вечер от две седмици насам. — Той се обърна и със сигурния усет на слепеца се добра до леглото си, легна и придърпа одеялото до раменете си, над които подобно на древен шлем се издигаше маската от бинтове. — А сега донесете щика. За себе си няма защо да се безпокоите. Ще го държа скрит два дена след като заминете, така че никой не ще може да ви замеси в убийството. И ще го свърша през нощта, когато в продължение на осем часа никой няма да влиза в стаята. Часовникарят умее да пази тайна — заключи той и се закиска.

— Добре, господин лейтенант — рече тихо Християн и стана, за да си върви, — ще ви донеса щика.

На другата сутрин Християн донесе простия нож, който предишната вечер бе задигнал от войнишкия бар, когато неговият собственик пиеше бира и пееше гръмогласно „Лили Марлен“ заедно с двама служащи от интендантската част. Донесе го във вилата на лионския фабрикант под куртката си и го мушна под дюшека, както му бе казал Харденбург. После се сбогува с лейтенанта, отвори вратата и от прага хвърли прощален поглед към двете слепи бели фигури, които лежаха неподвижно една до друга в приветливата стая с високия таван, през чиито големи хубави прозорци се виждаше блесналият на слънцето залив.

Християн излезе от стаята и закуца надолу по коридора, стъпвайки тежко с грубите си обуща по мраморния под; в тоя миг той се чувстваше като студент, завършил най-после университета, след като е прочел и назубрил почти наизуст всички учебни помагала.

— Мирно! — заплашително прозвуча глас от прага на вратата и Ноа замръзна пред походното си легло.

Влезе капитан Коукли, придружен от старшината и от сержант Рикит, и започна своята съботна проверка. Той вървеше бавно по средата на старателно измития под на казармата между неподвижните редици от избръснати и облечени в чисто бельо войници; вървеше и оглеждаше косите и обущата на хората с тежък, враждебен и бездушен поглед, сякаш това не бяха негови подчинени, а неприятелски позиции. През голите прозорци струяха ярките лъчи на флоридското слънце.