— Ти си луд — заяви Майкъл. — Нищо няма да уреждам.
— Моля ти се, чети глупавите си поучения на други — прошепна Ноа.
— Ако не желаеш, можеш да се откажеш. Аз сам ще уредя всичко.
— Какво мислиш да постигнеш? Какво искаш да докажеш с това?
Ноа не отговори. Беше вперил безумни изцъклени очи в противоположния край на помещението, където лежеше някакъв войник, който преди два дни бе паднал от камион и бе счупил крака си.
— Какво ще докажеш с това? — извика Майкъл.
— Нищо — промърмори Ноа. — Просто обичам да се бия. Нещо друго?
— Не — отвърна Майкъл. — Абсолютно нищо.
И си излезе.
— Господин капитан — започна Майкъл, — явявам се във връзка с редника Акерман.
Коукли седеше изпъчен. Тлъстата му шия преливаше над коравата яка, образувайки нещо като втора брадичка, и това му придаваше вид на човек, когото душат бавно.
— Да? — рече Коукли. — Какво има да ми съобщите за редника Акерман?
— Навярно сте чули за… хм… за спора, който възникна между редника Акерман и десет души от ротата.
Коукли присви леко уста в самодоволна усмивка.
— Да, чух нещичко по тоя въпрос — рече той.
— Мисля, че в тоя момент редникът Акерман не е в състояние да отговаря за постъпките си — продължи Майкъл. — Съществува опасност да бъде сериозно контузен. За цял живот контузен. И смятам — ако вие сте съгласен с това, — че ще бъде добре да се опитаме да го възпрем от по-нататъшни двубои.
Коукли бръкна в носа си, отчопли бавно нещо твърдо, после измъкна пръста си и огледа извлеченото съкровище.
— В армията, Уитикър — започна той с равномерния сериозен тон, който навярно бе усвоил от богослужителите на погребенията в Джоплин, — известни търкания между хората са неизбежни. Аз смятам, че най-смисленият начин за уреждане на подобни търкания е честният, открит двубой. Тия хора, Уитикър, ще бъдат подложени на значително по-големи изпитания от ръкопашния бой, значително по-големи. На куршуми и снаряди, Уитикър — с особено удоволствие прибави той. — Да, на куршуми и снаряди. И би било неразумно от военновъзпитателно гледище да им забраня да уреждат разногласията си по такъв начин. Да, съвсем неразумно. Моята политика в ротата, Уитикър, е да предоставям на хората си по възможност по-голяма свобода в уреждане на личните им работи и сега дори не мисля да се намеся.
— Разбирам, сър — каза Майкъл. — Благодаря ви, сър.
После отдаде чест и излезе.
Докато вървеше бавно по ротната уличка, Майкъл неочаквано взе решение. Не, той не можеше да остане повече при такава обстановка. Ще подаде заявление за офицерската школа. В началото, когато постъпи в армията, бе решил да остане редник. Преди всичко чувстваше, че е вече мъничко стар да се състезава с двадесетгодишни атлети, които съставяха ядрото на офицерските кандидати. Освен това вече си беше изработил определени мисловни навици и трудно можеше да се подложи пак на ново обучение. Но, най-главното, не желаеше да попадне в положение, при което животът на други хора, на стотици други хора, ще зависи от неговите решения. Той никога не беше чувствал призвание към военното изкуство. Войната, с нейните хиляди отвратителни подробности, му приличаше — дори след толкова месечно обучение — на някаква страшно трудна, неразрешима кръстословица. Лесно беше да разрешиш задачата, когато си само дребна, незначителна пионка, която изпълнява чужди заповеди, да действаш по собствена инициатива… А да хвърлиш в боя четиридесет души, когато всяка грешка може да изкопае четиридесет гроба… Сега обаче не му оставаше нищо друго. Ако армията считаше, че може да довери на хора като Коукли живота на двеста и петдесет души, човек не биваше да бъде прекалено чувствителен, да преценява толкова придирчиво качествата си и да се бои от отговорност. „Утре — реши Майкъл — ще попълня формуляра и ще го подам в канцеларията. И в моята рота — помисли той мрачно — няма да има акермановци, които се изпращат със счупени ребра в лазарета.“
След пет седмици Ноа отново се намери в лечебницата. Бяха му сплескали носа и счупили още два зъба. Направиха му мост, за да може да се храни, и при всеки преглед хирургът вадеше раздробени костици от носа му.
Майкъл трудно можеше да приказва с Ноа сега. Той идваше в лазарета и сядаше в края на леглото на младежа, но и двамата избягваха да се гледат и бяха доволни, когато санитарят съобщаваше високо: „Посетителите да излизат!“
До този ден Ноа се беше бил с петима от списъка и обезобразеното му лице беше цялото покрито с подутини, а едното му ухо бе завинаги обезформено и приличаше на сплескана цветна зелка. Дясната му вежда бе разсечена по диагонал от белег, който му придаваше някакво диво, сякаш въпросително изражение. Изобщо видът на потъмнялото му обезобразено лице, от което гледаха втренчено две обезумели очи, будеха в човека истинска тревога.
Читать дальше