Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да, мнозина — отговори Кахун. — Нали постоянно работя с тях.

— Да ти кажа право, омръзна ми вече тая пехота — продължи Майкъл. — Ще се опиташ ли да уредиш да ме преместят? Искам да се махна от Щатите. Групи от това управление всеки ден заминават за чужбина. Би ли могъл да ме настаниш в една от тях?

На другия край на жицата настъпи кратко мълчание.

— О! — продума най-после Кахун и в гласа му прозвуча известно разочарование и укор. — Разбира се. Щом желаеш.

— Тая вечер ще ти пратя бързо писмо — каза Майкъл. — С личния си номер, военния чин и наименованието на войсковата част. Сигурно ще ти потрябват.

— Добре — съгласи се Кахун. — Веднага ще се занимая с въпроса. — Гласът му обаче все още звучеше малко студено.

— Прощавай, Том — рече Майкъл, — но не мога да ти съобщя по телефона защо постъпвам така. Ще ти обясня всичко, когато се видим.

— Ти знаеш, че не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — увери го Кахун. — Сигурно си имаш основания.

— Да — потвърди Майкъл. — Имам основания. Благодаря ти още веднъж. А сега трябва да прекратя разговора. Тук чака един сержант, който иска да се обади на родилното отделение в болницата в Далас Сити.

— Желая ти успех, Майкъл — каза Кахун и Майкъл схвана, че приятелят му полага искрени усилия да вложи топлота в думите си.

— Довиждане. Надявам се, че скоро ще се видим.

— Разбира се — увери го Кахун. — Разбира се, че ще се видим.

Майкъл окачи слушалката, отвори вратата и излезе. В будката веднага се вмъкна един едър сержант от техническите части с угрижено лице, стиснал шепа монети по двадесет и пет цента, и се отпусна тежко на скамейката под телефона.

Майкъл излезе на улицата и тръгна към края на квартала, където се намираше помещението за развлечение и отдих на армията; тротоарът и паважът бяха осветени от неоновите лампи на баровете, край които минаваше. Той влезе в залата и седна до една от дългите маси, повечето от които бяха заети вече от войници; някои от тях спяха в неудобни положения върху разнебитените столове, други пишеха с напрегнато старание писма.

„Ето че правя това — помисли си Майкъл, като придърпа лист хартия и извади автоматичната си писалка, — което бях решил никога да не правя; нещо, което не би извършил никой от тия уморени простодушни младежи! Използвам приятелите си, техните връзки и предишното си обществено положение. Може би Кахун с право е разочарован.“ За Майкъл не беше трудно да си представи какво си мислеше в тоя миг Кахун, седнал в квартирата си до телефона, по който току-що бе говорил него. „Всички интелектуалци са еднакви — навярно си казваше той, — каквото и да ти говорят. Когато работата стане сериозна, бързат да се измъкнат. Чуят ли по-отблизо грохота на оръдията, изведнъж откриват, че ги чакат по-важни задачи на други места…“

Да, да, ще трябва да разправи на Кахун за Коукли, за чиновника от ФБР, който навярно ръкопляска на Франко, но не и на Рузвелт; който е в състояние с едно драсване на перото да реши съдбата ти и срещу когото не можеш нито да протестираш, нито да се оплачеш. Ще трябва да му разправи за Акерман и за десетте кървави битки пред безжалостните очи на ротата. Ще трябва да му обясни какво значи да си подчинен на човек, който желае смъртта ти. Хората в цивилно облекло трудно биха разбрали всичко това, но той ще се постарае да им обясни. Колко голяма е наистина разликата между живота в армията и навън от нея! Американският гражданин знае, че може винаги да представи своя случай пред определени власти, които са поели задължение да защищават правата на човека. Но войникът… Обуеш ли първия си чифт войнишки обуща, мигновено губиш всякаква надежда, че някой ще обърне внимание на оплакването ти. „Оплачи се на дядо си, приятелю, никой не се интересува от твоите жалби!“

Да, ще се помъчи да обясни всичко на Кахун и той сигурно ще се опита да го разбере. Но дори и тогава в гласа му ще остане лека нотка на разочарование. Обаче Майкъл знаеше, че ако иска да бъде честен пред себе си, не ще може да обвини Кахун, защото и самият той не ще бъде в състояние да се избави напълно от това чувство на разочарование.

Започна писмото си до Кахун, като написа внимателно с печатни букви личния си номер и номера на военното поделение. И изведнъж — докато нанасяше на хартията тия тъй познати цифри, които щяха да се сторят съвсем непонятни на Кахун — той изпита чувството, че пише на непознат човек.

„Боя се, че всичко това може да звучи като брътвежи на умопобъркан — четеше капитан Луис, — но аз не съм побъркан и не искам да ме смятат за луд. Тия редове пиша в главната читалня на Нюйоркската обществена библиотека на ъгъла на Пето авеню и 42-ра улица в пет часа следобед. Пред мен на масата лежи екземпляр от военния кодекс и «Биографията на херцог Марлборо» от Уинстън Чърчил, а човекът до мен вади бележки от «Етиката» на Спиноза. Споменавам тия неща, за да докажа, че зная какво върша, че моят разсъдък и наблюдателни способности не са никак засегнати…“