Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Аз съм убеден — продължаваше писмото, — че съм длъжен да се сражавам за родината си. Когато избягах от лагера, не мислех така, но сега съзнавам, че не съм виждал ясно нещата, защото бях изцяло погълнат от личните си неприятности, защото бях обхванат от огорчение, което стана непоносимо силно след една случка през последната ми нощ в лагера. Враждебността на ротата се изрази в редица юмручни боеве с мене. Аз бях принуден да се бия с десетте най-здрави мъже от нашата рота, които просто ме предизвикаха да се реша на това.

Претърпях девет поражения, обаче се бих честно и не помолих никого за милост. В последната среща успях да сразя противника си. Той ме свали на няколко пъти, но накрая аз го повалих с нокаут и това беше върховната развръзка на многочислените боеве. Войниците — които наблюдаваха всички двубои — ме оставяха винаги проснат на земята и обсипваха победителя с поздравления. Този път обаче, когато застанах пред тях с наивната надежда, че ще видя в очите им поне искрица възхищение или уважение след онова, което бях направил, те се обърнаха — всички до един — и се разотидоха. Когато останах сам, стори ми се просто непоносимо, че всичко, което бях постигнал, всичко, което бях изстрадал, за да си извоювам място в ротата, е било съвсем напразно.

И тогава, гледайки гърбовете на хората, с които ми предстоеше да се сражавам рамо до рамо и може би дори да умра, аз реших да дезертирам.

Сега съзнавам, че не съм бил прав. Аз обичам тая страна, одобрявам тая война и смятам, че подобни индивидуални действия са недопустими. Аз съм длъжен да се сражавам на фронта, но мисля, че имам право да моля да ме преведат в друга дивизия, дето ще се намирам сред хора, за които ще бъде по-важно да убиват враговете, отколкото да убият мене.

Фериботът хвърли котва в пристанището и капитан Луис се изправи бавно. Сгъна замислено писмото, мушна го в джоба си и слезе по мостчето на сушата. „Горкият! — помисли си той и изпита неочаквано желание да се откаже от обеда, за да се върне на острова и да поговори с Ноа. Но после реши друго: — Щом съм вече тука, по-добре да обядвам и после да го видя. Ще свърша набързо и ще се върна.“

Обаче жената, с която имаше среща, тоя следобед не беше на работа. Докато чакаха да се освободи маса, Луис изпи три коктейла, а после тя пожела да отидат в квартирата му. През последните им три срещи тя се бе държала малко студено с него и сега Луис не искаше да я обиди, като й откаже. При това главата му беше малко замаяна, а той трябваше да бъде съвсем трезвен, когато говори с Ноа — това беше най-малкото, което дължеше на момчето. И така, Луис отиде с младата жена у дома си, откъдето се обади в службата и нареди на лейтенант Клаузър да се разпише вместо него след края на работния ден.

Той прекара чудесно с приятелката си и в пет часа следобед беше вече напълно убеден, че е бил глупав да се съмнява в нейните чувства, да, съвсем глупав.

Посетителката беше много хубавичка, но в сериозните й черти се долавяше дълбоко стаена тревога. Луис забеляза също, че е бременна, а от състоянието на дрехите й разбра, че не е добре материално. Капитанът въздъхна. Положението се оказваше по-трудно, отколкото бе предполагал.

— Много е любезно от ваша страна — започна Хоуп, — че ме потърсихте. Властите ми отказват среща с Ноа, а на него не му разрешават да ми пише и не му предават моите писма. — Гласът й беше спокоен и твърд, без следа от оплакване.

— Армията — отвърна Луис, обхванат от срам, че трябваше да защищава похватите на американската военщина — има свои особени методи на действие, мисис Акерман. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че разбирам — отговори Хоуп. — Здрав ли е Ноа?

— Да, не е зле — рече дипломатично Луис.

— Ще ми позволят ли да го видя?

— Така предполагам — каза Луис. — И тъкмо затова исках да поговоря с вас. — Той погледна намръщено към секретарката, която ги наблюдаваше с нескрито любопитство от бюрото си, и рече: — Бъдете добра да излезете, капрал.

— Слушам, сър. — Девойката стана неохотно и излезе бавно от стаята. Тя имаше дебели крака, а ръбовете на чорапите й, както винаги, бяха изкривени. „Защо — неволно си помисли Луис, — защо именно такива постъпват на военна служба?“ В следващия миг обаче той осъзна неуместността на това, което бе помислил, и се намръщи смутено, сякаш тая сериозна жена, която седеше така спокойно пред него на коравия стол до бюрото му, можеше да прочете онова, което му беше минало през ума и което сега — при нейното мъчително душевно състояние — щеше да й се стори възмутително и непростимо.