Ирвин Шоу - Младите лъвове

— За първи път през цялата си служба в армията чета подобно нещо — обърна се капитан Луис към секретарката на Женската войскова помощна организация, която седеше на съседното бюро. — Откъде се получи това писмо?

— Изпратиха го от канцеларията на началника на военната полиция — отговори секретарката. — Искат да прегледате арестанта и да им кажете дали не симулира невменяемост.

„Щом свърша писмото — продължи да чете капитан Луис, — ще отида с метрото до Батери и оттам с ферибота ще се прехвърля на Губернаторския остров, за да се предам на властите.“

Капитан Луис въздъхна и за миг изпита съжаление, че е психиатър. Струваше му се, че почти всяка друга работа в армията би била по-проста и по-благодарна.

„Преди всичко — продължаваше това писмо, написано с нервен и неравен почерк на тънка хартия — искам да заявя, че никой не ми е помогнал да избягам от лагера и никой не е знаел за моите намерения. Жена ми също не бива да се безпокои, защото, откакто пристигнах в Ню Йорк, ни веднъж не съм я виждал, нито съм търсил начини да вляза във връзка с нея. Аз трябваше сам да взема решение по този въпрос и не исках да се влияя от каквито и да било задължения и чувства. Намирам се тук, в Ню Йорк, от две седмици вече, но никой не ме е укривал, с никого не съм говорил и не съм срещал никакви познати. По-голямата част от деня прекарвах из улиците, а нощем в хотели. В момента разполагам със седем долара, с които бих могъл да преживея още три-четири дена, но аз вече стигнах до единственото правилно решение, което съм длъжен да изпълня незабавно.“

Капитан Луис погледна часовника си. Имаше среща за обед в града и не искаше да закъснява. Стана, облече шинела си и тикна писмото в джоба си, за да го дочете на ферибота.

— Ако питат за мене — рече той на секретарката, — кажете, че ще бъда в болницата.

— Добре, сър — отговори учтиво момичето.

Капитан Луис сложи фуражката си и излезе. Беше слънчев, ветровит ден и отвъд пристанището, пуснал корени в зеленикавите води, се издигаше Ню Йорк, защитен от всички морски бури. Всеки път, когато виждаше пред себе си тоя град — спокоен, извисен в небесата и блестящ, — капитанът изпитваше леко угризение на съвестта, защото чувстваше, че не подобава на един войник да прекара войната в такова място. Въпреки това той отговаряше сега отсечено и енергично на поздравите на войниците, които срещаше на път към пристанището, и когато се намери в отделението за офицери и семействата им на горната палуба на ферибота, се почувства като истински военен. Капитан Луис не беше лош човек и често страдаше от угризения на съвестта и чувство за вина, които не се стараеше да крие от самия себе си. Ако го бяха пратили на някой опасен и отговорен боен участък, сигурно щеше да се прояви като храбър и полезен войник. Впрочем тук, в Ню Йорк, той прекарваше доста добре. Живееше в хубав хотел при специални условия, установени за военнослужещи. Съпругата му беше останала с децата в Канзас Сити и той поддържаше връзки с две момичета манекенки; те работеха доброволно в Червения кръст и бяха по-хубави и по-опитни от всички други жени, които бе познавал. Понякога, когато се събуждаше сутрин в лошо настроение, решаваше, че трябва да сложи край на това губене на време и да поиска да го изпратят на фронта или поне да вземе някакви мерки да съживи и разнообрази своята работа на Губернаторския остров. Но след като недоволстваше така в продължение на ден-два и поставяше в ред бюрото си или изливаше душата си пред полковник Брус, той отново тръгваше по руслото на досегашния си лек и приятен живот.

„Анализирах причините на постъпката си — продължи да чете капитан Луис в отделението за офицери на ферибота, който се полюшваше леко на котвата си — и мисля, че бих могъл да ги изложа убедително и честно. Главната причина за моето деяние е фактът, че съм евреин. Повечето войници от моята рота са южняци и мнозинството почти без образование. Тяхното недружелюбно отношение към мен беше вече започнало, струва ми се, да изчезва, когато неочаквано беше раздухано от новия сержант, назначен за командир на нашия взвод. Навярно обаче аз щях да постъпя по същия начин дори ако не бях евреин, макар че последното обстоятелство ускори кризата и направи съвсем невъзможен по-нататъшния ми живот сред тия хора.“

Капитан Луис въздъхна и вдигна очи. Параходчето приближаваше към долния край на Манхатън. Градът имаше чист, делничен и солиден вид и за Луис беше трудно да повярва, че един млад човек може да броди из неговите улици, изпълнен със страдание и решен да влезе в читалнята на градската библиотека, за да излее мъката си в писмо до началника на военната полиция. Бог само знае какво беше разбрала военната полиция от това положение!…