Джефри Арчър - Каин и Авел

Чрез множеството принцове Авел успя да намери няколко парцела, на които да вдигне хотели, но така и не разполагаше с време да установи кой от въпросните принцове наистина е в състояние да задвижи нещата. Той беше против подкупите само когато те отиваха не там, където трябва. Добре поне че в Щатите Хенри Осбърн винаги знаеше на кого от чиновниците да пусне някой и друг долар. Авел отвори малко представителство в Бахрейн и остави свой човек в него, който бе наясно, че хотелска верига „Барон“ търси парцели из целия арабски свят, но не за принцове и за братовчеди на министри.

Замина за Истанбул, където почти веднага намери идеалното място за хотел с изглед към Босфора, на стотина метра от старото английско посолство. Застана на пустеещия парцел — негова последна придобивка, и замислен си спомни за последния път, когато е бил тук. Стисна юмрук и протегна дясна ръка. Сякаш още чуваше виковете на тълпата. Оттогава бяха минали повече от трийсет години. Въпреки това го обори страх и му призля.

Изтощен от дългото пътуване, Авел се качи на самолета за Ню Йорк. По време на сякаш безкрайния полет не мислеше почти за нищо друго, освен за Флорентина и дали Джордж я е намерил. Както винаги, верният му приятел го чакаше веднага след митническата проверка. Лицето му беше безизразно.

— Някакви новини? — попита Авел, докато се качваше в кадилака, а шофьорът слагаше куфарите в багажника.

— Има и добри, има и лоши — отвърна Джордж и вдигна стъклото между седалката на шофьора и задната седалка. — Флорентина поддържа връзка с майка си. Живее в малък апартамент в Сан Франциско.

— Омъжена? — попита Авел.

— Да — потвърди заместникът му.

Известно време и двамата мълчаха.

— А младият Каин? — попита Авел.

— Намерил си е работа в една банка. На доста места са го отпратили, тъй като се е разчуло, че не е завършил Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет и баща му не искал да се застъпи за него. Почти всички се дърпали да го назначат от страх това да не навреди на деловите им отношения с бащата. Накрая го взели касиер в „Банк ъф Америка“. Доста жалка работа, като знаем какво е учил.

— А Флорентина?

— Работи като заместник-директорка в магазин за модни дрехи недалеч от Голдън Гейт Парк. Опитва се да изтегли заем от някоя банка.

— Защо? Закъсала ли е? — разтревожи се Авел.

— Търси пари, с които да отвори свой магазин.

— Колко й трябват?

— Само трийсет и пет хиляди долара, толкова наем й искат за малка сграда на Ноб Хил.

Авел се облегна и както барабанеше с къси пръсти по прозореца на автомобила, се замисли над онова, което му бе казал неговият приятел.

— Уреди, Джордж, да получи парите. Извърти нещата така, че да изглежда като най-обикновен банков заем, и се постарай да не се разбере, че имам пръст в тази работа. — Той продължи да барабани с пръсти. — Но да си остане между нас, нали!

— Както кажеш, Авел.

— И ме дръж в течение за всяка стъпка на Флорентина, колкото и незначителна да е тя.

— А той?

— Той не ме вълнува — отсече Авел. — Казвай сега лошата новина.

— Пак има неприятности с Хенри Осбърн. Затънал е до гуша в дългове. Почти сигурен съм, че сега вече ти си му единственият източник на пари. Подмята, че когато сме създавали хотелската верига, си подкупвал чиновниците наред. Разправя, че пазел всички документи още от първия ден, когато сте се запознали, и бил уредил да вземеш по-голяма застраховка от полагащата се за стария „Ричмънд“ в Чикаго, който изгоря. Бил събрал папка, дебела половин педя.

— Утре сутринта ще се разправям с Хенри — каза Авел.

През останалото време, докато пътуваха към Манхатън, Джордж му разказа какво става с хотелската верига, където нещата вървяха добре, ако не се брои това, че след поредния преврат в Лагос тамошният „Барон“ бил затворен. Това не притесняваше особено Авел.

На другата сутрин той се видя с Хенри Осбърн, който изглеждаше състарен и уморен. Някога красивото лице бе цялото набраздено от бръчки. Осбърн така и не спомена папката, дебела половин педя.

— Трябват ми малко пари, колкото да закърпя положението — обясни той. — Напоследък късметът ми не работи.

— Пак ли, Хенри? Бива ли да ставаш за смях на твоите години! На теб никога не ти е вървяло с конете и жените. Колко ти трябват този път?

— Десет хиляди ще ми свършат работа — отвърна Хенри.

— Десет хиляди ли! — тросна се Авел. — Ти какво си мислиш, че съм златна мина ли? Миналия път бяха пет хиляди.