Джефри Арчър - Каин и Авел

Излезе от жилището си на Петдесет и седма улица в Ийст Сайд в осем без нещо и се наложи да чака доста дълго, докато мине свободно такси.

— „Алан“, ако обичате — каза на таксиметровия шофьор.

— На Трето авеню ли?

— Да.

— Дадено, госпожице — отвърна мъжът.

Флорентина закъсня няколко минути. Влезе в ресторанта и затърси с очи младежа. Той стоеше на бара — махна й. Беше облечен в сив вълнен панталон и син блейзър. „Доста снобско — отбеляза наум Флорентина, — затова пък е много красив.“

— Извинявайте, че закъснях — подхвана тя.

— Няма нищо. Важното е, че дойдохте.

— Смятахте, че не трябва да идвам ли? — попита Флорентина.

— Не бях сигурен — усмихна се той. — Извинявайте, но не знам как се казване.

— Джеси Ковач — излъга Флорентина. Беше решена да не разкрива коя всъщност е. — А вие?

— Ричард Каин — отвърна младежът и протегна ръка.

Флорентина я пое и той стиска дланта й по-дълго, отколкото бе очаквала.

— И с какво се занимавате, когато не купувате ръкавици в „Блумингдейл“? — попита закачливо младата жена.

— Уча в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет.

— Виж ти! Там не ви ли обясняват, че повечето хора имат само две ръце?

Той се смееше много дружелюбно и Флорентина съжали, задето от самото начало не му е казала коя е и че може би са се срещали в Кеймбридж, докато е учила в „Ратклиф“.

— Ще поръчваме ли? — попита Ричард, след което я хвана за ръката и я заведе на една от масите.

Флорентина не помнеше да й е било толкова приятно с някого. Ричард бъбреше за Ню Йорк, за театъра и за очевидната си голяма любов — музиката, толкова занимателно и чаровно, че младата жена се отпусна напълно. Дори и да я мислеше за продавачка, се държеше с нея така, сякаш е потомка на някой от най-старите американски родове. Флорентина се надяваше младежът да не е прекалено изненадан, че и тя е запалена по същите неща, защото, когато той взе да я разпитва, не му разправи нищо, освен че е полякиня и живее в Ню Йорк с родителите си. Непоносимо беше, че е принудена да лъже. Но си помисли, че след тази вечер може би няма да се видят повече, затова е без значение какво ще му каже.

Когато вечерта все пак свърши и двамата не бяха в състояние да изпият и капка кафе повече, си тръгнаха от ресторанта и Ричард се огледа за такси. Празни нямаше.

— Къде живеете? — попита той младата жена.

— На Петдесет и седма улица — отвърна тя, без да се замисля.

— Тогава искате ли да се поразходим? — предложи Ричард и я хвана за ръка.

Тя се усмихна — да му покаже, че няма нищо против. От време на време спираха да разгледат някоя витрина, смееха се и разговаряха. Така и не забелязаха празните таксита, профучаващи покрай тях. Разхождаха се близо час, макар че Флорентина живееше само на няколко пресечки, и накрая на нея й беше на устата да му каже истината. Но щом излязоха на Петдесет и седма улица, младата жена спря пред стар жилищен блок на неколкостотин метра от дома й.

— Тук живеят нашите — поясни тя.

Ричард се поколеба, после пусна ръката й.

— Дано излезете отново с мен.

— Ще ми бъде приятно — отвърна любезно Флорентина, сякаш й е все едно.

— Утре? — попита умърлушен младежът.

— Утре ли?

— Ами да. Искате ли да отидем в „Синия ангел“ и да погледаме Боби Шорт? — Той отново я хвана за ръката. — Все пак е по-романтично, отколкото в „Алан“.

Флорентина трепна.

— Няма да ходим там, ако не искате — добави младежът още преди тя да се е окопитила.

— Ще ми бъде приятно — отвърна едва чуто младата жена.

— Ще вечерям с баща ми, удобно ли ви е да ви взема в десет?

— Не, не — възрази Флорентина. — Ще се чакаме там. Живея само на две пресечки.

— Тогава в десет. — Ричард се наведе и я целуна нежно по бузата. — Лека нощ, Джеси! — пожела й и се скри в нощта.

Флорентина продължи бавно към жилището си. Съжали, че е надрънкала толкова много лъжи за себе си. Всъщност всичко можеше да свърши до няколко дни. Но си даде сметка, че се надява то да не свършва.

На другия ден Мейзи, която още не й бе простила, взе да я разпитва надълго и нашироко за Ричард. Флорентина безуспешно се опитваше да смени темата.

Веднага щом „Блумингдейл“ затвори, си тръгна — за пръв път от близо две години преди Мейзи. Лежа дълго във ваната, облече си най-красивата рокля, с която се надяваше да не се издаде коя всъщност е, и отиде пеш в „Синия ангел“. Ричард вече я чакаше пред гардероба. Хвана я за ръка и я въведе в заведението, където кънтеше песента, изпълнявана от Боби Шорт: „Истината ли ми казваш, или аз съм поредната лъжа?“. Певецът видя Флорентина и й махна. Тя се престори, че не е забелязала. Два-три пъти господин Шорт бе пял и в „Барон“, но на нея и през ум не й беше минавало, че я е запомнил. Ричард се изненада, после реши, че певецът маха на друг. Отидоха на една от масите в слабо осветеното помещение и Флорентина седна с гръб към пианото, за да е сигурна, че това няма да се повтори.