Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Госпожа Розновски с нищо не показа, че е забелязала, така че мис Тредголд запази ледено мълчание. За себе си обаче отсъди, че рано или късно детето ще претърпи провал.

Случи се рано.

— Няма причина да си толкова сигурна — каза Едуард.

— Защо? Кой може да ме победи? Член съм на съвета почти цяла година, а всички останали завършват — отвърна Флорентина и се облегна на един от тапицираните столове, запазени за членовете на ученическия съвет.

Едуард остана прав.

— Да, зная това, но не всички те харесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста хора смятат, че работата ти доста порасна, откакто влезе в съвета.

— Надявам се, че не си сред тях, Едуард.

— Не съм. Страхувам се обаче, че ако не си направиш труда да се смесиш малко повече с учениците от долните класове, току-виж си изгубила.

— Стига глупости. Защо да си правя труда да ги опознавам, щом те познават мен? — попита тя и разлисти някакви документи.

— Какво ти става, Флорентина? Преди година беше съвсем различна. — Едуард сведе поглед.

— Ако не ти харесва начинът, по който си изпълнявам задълженията, върви да подкрепяш някого другиго.

— Няма нищо общо с начина, по който си изпълняваш задълженията. Всички са съгласни, че си най-добрият секретар досега, но за председател са необходими други качества.

— Благодаря за съвета, Едуард, но ще видиш, че мога да се справя и без него.

— Значи не искаш да ти помагам тази година?

— Едуард, още ли не си разбрал? Не става въпрос, че не искам. Просто нямам нужда от теб.

— Късмет, Флорентина. Дано не съм прав.

— Нямам нужда и от късмета ти. Някои неща в този живот зависят от способностите.

Флорентина не разказа за този разговор на мис Тредголд.

В края на учебната година Флорентина с изненада откри, че е първа само по латински и френски и че общият й успех я нарежда едва на трето място в класа. Мис Тредголд внимателно прочете училищния доклад. Той потвърждаваше най-лошите й страхове. Въпреки това реши, че няма смисъл да коментира — детето вече не приемаше никакви съвети с изключение на онези, които подкрепяха собственото му мнение.

Лятната си ваканция Флорентина прекара в Ню Йорк при баща си, който й позволи да работи като помощник в един от магазините на хотела.

Всяка сутрин Флорентина ставаше рано и обличаше пастелнозелената униформа на персонала на хотела. Хвърли цялата си енергия да разбере как се управлява моден бутик и скоро започна да дава идеи на директорката госпожица Паркър, която силно се впечатли — и то не само защото момичето бе дъщеря на барона. С течение на времето Флорентина ставаше все по-самоуверена и след като осъзна привилегированото си положение, престана да носи униформата и дори започна да си позволява да нарежда на младшите продавачки. Все пак не си позволяваше да го прави пред самата директорка.

Един петък, когато госпожица Паркър проверяваше приходите в кабинета си, Джеси Ковач, една от младшите продавачки, пристигна десет минути по-късно. Флорентина стоеше на вратата и я чакаше.

— Отново закъснявате — каза й тя, но Джеси не си направи труда да й отговори.

— Не ме ли чухте, госпожице Ковач? — повиши глас Флорентина.

— Разбира се, че ви чух — каза Джеси, докато закачаше дъждобрана си.

— И какво е извинението ви този път.

— За вас не ми трябва извинение.

— Е, ще видим — каза Флорентина и тръгна към кабинета на госпожица Паркър.

— Не си прави труда, шефке, и без това ми дойде до гуша от теб — отвърна Джеси, изпревари я в кабинета на директорката и затвори вратата.

Флорентина се правеше, че подрежда масата, докато чакаше Джеси да се върне. След няколко минути младата продавачка се появи от кабинета, облече си дъждобрана и излезе, без да каже нито дума. Флорентина се почувства поласкана от резултата от мъмренето си. Малко по-късно се появи госпожица Паркър.

— Джеси ми каза, че напуска заради теб.

— Госпожица Ковач едва ли може да се нарече голяма загуба — дръзна да каже Флорентина. — Не се справяше със задачите си.

— Не е там работата, Флорентина. Аз трябва да продължа да работя в този магазин и след като ти тръгнеш на училище.

— В такъв случай може би дотогава трябва да се отървем от такива като госпожица Ковач, които не би трябвало да губят времето и парите на баща ми.

— Госпожице Розновски, ние сме екип. Не всеки може да е еднакво блестящ и умен, нито дори еднакво работоспособен. Всеки върши колкото може според собствените си възможности, и досега не е имало никакви оплаквания.