Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Малко след като гербът на Илинойс бе поставен върху вратата на канцеларията, Флорентина получи телеграмата. Беше проста и кратка: „Уинифред Тредголд почина в четвъртък, в единадесет часа“.

Флорентина научи малкото име на мис Тредголд чак сега. Погледна часовника си, направи два презокеански разговора и след това звънна на Джанет да й обясни къде ще бъде през следващите четиридесет и осем часа. В един вече бе на борда на „Конкорд“. Пристигна в Лондон три часа и двадесет и пет минути по-късно, в девет и двадесет и пет. Поръчаната кола я чакаше пред митницата и я откара по магистрала М4 до Уилтшир. Отседна в хотел „Лендсдоун Армс“ и до три през нощта чете, за да преодолее умората от пътуването. Преди да изгаси лампата, звънна на Ричард.

— Къде си? — бяха първите му думи.

— В един малък хотел в Калн, Уилтшир, Англия.

— Защо, за бога? Да не би сенатът да е тръгнал да събира факти из английските пъбове?

— Не, скъпи. Мис Тредголд е починала и утре ще бъда на погребението й.

— Съжалявам. Ако ми се беше обадила, щях да дойда с теб. И двамата имаме да й благодарим за много неща. — Флорентина се усмихна. — Кога се връщаш?

— Утре вечер с полета на „Конкорд“.

— Да се наспиш добре, Джеси. Ще си мисля за теб… и за мис Тредголд.

В девет и половина прислужницата донесе масичка със закуска — пушена херинга, мармалад, кафе и броя на лондонския „Таймс“. Флорентина седна в леглото — наслаждаваше се на всеки миг от угаждането, което никога не би могла да си позволи във Вашингтон. До десет и половина изчете „Таймс“ и не остана изненадана, че англичаните имат същите проблеми с инфлацията и безработицата, от които страдаха и хората в Америка. Стана и облече прост черен плетен костюм. Единственото украшение, което сложи, бе малкият часовник, подарен й от мис Тредголд за тринадесетия й рожден ден.

Портиерът на хотела й обясни, че църквата е на километър и половина. Сутринта бе толкова ясна, че тя реши да повърви пеша. Човекът обаче бе пропуснал да каже, че пътят се изкачва нагоре по склона, а вместо „на“ би било по-подходящо „доста над“. Докато вървеше, Флорентина си помисли колко малко се движи напоследък — бяха оставили стария велосипед-тренажор в Кейп Код. Манията на джогинга също бе успяла да мине някак си покрай нея.

Малката черква бе кацнала на върха на хълма, оградена с дъбове и брястове. На таблото за обяви имаше апел за събиране на двадесет и пет хиляди паунда, необходими за ремонт на покрива; според малкия червен индикатор до обявата засега бяха събрани малко над хиляда. За изненада на Флорентина, клисарят я чакаше и я настани на предния ред до една властно изглеждаща дама, която можеше да бъде единствено директорката на училището.

Черквата бе много по-пълна, отколкото бе очаквала, а хорът бе от ученици. Службата бе проста и от обръщението на енорийския свещеник на Флорентина й стана ясно, че мис Тредголд бе продължила да учи възпитаниците си със същата всеотдайност и здрав разум, с които бе въздействала и върху нейния живот. Опита се да не плаче, защото знаеше, че мис Тредголд не би го одобрила, но едва не се разрида на глас, когато хорът запя любимия й химн.

Когато службата свърши, Флорентина излезе заедно с останалите в малкия църковен двор и загледа как спускат в земята тленните останки на Уинифред Тредголд. Директорката, която бе същинско копие на мис Тредголд — на Флорентина й бе трудно да повярва, че подобни жени все още съществуват — каза, че иска да й покаже училището. По пътя Флорентина научи, че мис Тредголд никога не е говорила за нея освен един или два пъти пред най-близките си приятелки, но когато директорката отвори вратата на малката стаичка в общежитието, Флорентина вече не бе в състояние да сдържа сълзите си. На шкафчето до леглото имаше стара библия, снимка на викарий, който несъмнено бе бащата на мис Тредголд, а до нея в проста викторианска рамка — снимка на Флорентина от завършването на Девическото училище. В чекмеджето на шкафчето откриха всички писма, които Флорентина й бе писала през изминалите тридесет години. Последното лежеше неразпечатано върху леглото.

— Тя разбра ли, че съм избрана в Сената? — с треперещ глас попита Флорентина.

— О, разбира се, цялото училище се молеше за вас. Тогава мис Тредголд проведе последния си урок в параклиса, а преди да почне, ме помоли да ви пиша, че вече знаела, че баща й е прав и че наистина е обучавала жена с велико бъдеще. Скъпа, не плачете — вярата й в Бог бе тъй непоклатима, че тя си отиде от този свят напълно спокойна. Помоли ме да ви дам нейната библия и този плик, но ще трябва да го отворите чак когато се приберете у дома. Това е завещанието й за вас.