Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Таксито спря пред терминала.

— Още не мога да разбера — каза шофьорът, докато прибираше парите. — Да ви кажа, госпожо, жена ми смята, че някой ден ще станете президент. Аз самият не го разбирам, защото никога не бих гласувал за жена.

Флорентина се разсмя.

— Не исках да ви обидя, госпожо.

— Не се обидих — отвърна тя и му даде двоен бакшиш.

Погледна часовника си и тръгна към вратата за заминаващи — до полета оставаше половин час. Купи си от будката последните броеве на „Тайм“ и „Нюзуик“. И на двете корици се мъдреше Буш — първите изстрели от президентската кампания вече бяха дадени. Провери на екрана изхода към самолета за Ню Йорк — 12С. Усилията на служителите на летището да избегнат фаталния номер я развесели. Седна в един въртящ се стол от червена пластмаса и се зачете в биографията на Джордж Буш. Статията така я погълна, че не чу високоговорителя. Повториха съобщението.

— Госпожа Флорентина Каин, моля явете се при най-близкия бял телефон.

Флорентина продължаваше да чете за изпълнителния директор на нефтената компания „Запата Ойл“, който бе минал през Камарата на представителите, Националния комитет на Републиканската партия, ЦРУ и Китай, преди да стане вицепрезидент. Един служител на „Транс Уърлд Еърлайнс“ се доближи до нея и я докосна по рамото.

— Госпожо Каин, вас викат — каза младият мъж и посочи високоговорителя.

— Да. Благодаря ви.

Забърза през фоайето към най-близкия телефон. В подобни моменти винаги си представяше, че е станало нещо с децата. Напомни си, че Уилям е женен, а Анабел е вече пълнолетна. Вдигна слушалката.

— Флорентина, ти ли си? — силно и ясно се разнесе гласът на сенатор Роджърс.

— Да, на телефона — отвърна тя.

— Слава богу, че те хванах. Бети реши, че в крайна сметка не иска да се кандидатира. Смята, че кампанията ще е прекалено голямо предизвикателство за нея. Можеш ли да се върнеш, преди съвсем да са срутили залата?

— Защо? — попита Флорентина. Умът й работеше трескаво.

— Не чуваш ли какво става тук? — каза Роджърс. Флорентина се заслуша във виковете: „Каин, Каин, Каин“ — също толкова ясни, колкото и гласът на самия сенатор. — Искат да те обявят за официален кандидат и няма да мръднат, докато не се върнеш.

Флорентина сви юмрук.

— Не съм заинтересована, Дейвид.

— Но, Флорентина, мислех, че…

— Не, освен ако не получа подкрепата на комитета и ти лично не ме предложиш за номиниране.

— Всичко, каквото кажеш. Бети винаги е смятала, че ти си човекът за тази работа. Всичко беше заради натиска на Ралф Брукс.

— Ралф Брукс ли?

— Да. Но сега Бети разбира, че това не е нищо освен опит от негова страна да получи лична изгода. Така че, за бога, идвай веднага.

— Тръгвам.

Флорентина почти затича към стоянката за таксита. Една от колите рязко спря до нея.

— Къде да бъде този път, госпожо Каин?

Тя се усмихна.

— Там, откъдето започнахме.

— Сигурно знаете накъде сте тръгнали, но не разбирам как обикновен човек като мен трябва да вярва на политици, които дори не познава.

Флорентина се молеше шофьорът да си мълчи, за да може да се съсредоточи, но този път устата му не спря — дрънкаше за жена си, която трябвало да напусне; за тъща си, която не искала да го остави на мира; за сина си, който се друсал и нямал работа, и за дъщеря си, която живеела в някаква религиозна комуна в Калифорния.

— Ама че шибана държава — да ме прощавате, госпожо Каин — завърши той, когато наближиха залата.

Господи, как й се искаше да му кресне да си затваря устата. Даде му двоен бакшиш за втори път тази вечер.

— Може би в крайна сметка ще гласувам за вас, когато се кандидатирате за президент — каза шофьорът. Тя му се усмихна. — И ще обработвам хората, които се возят в таксито — към триста на седмица са.

Флорентина потрепери — поредният научен урок.

Всички в залата бяха прави и скандираха името й. Някои бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха, други се бяха качили на столовете. Сенатор Роджърс първи я поздрави на трибуната, последван от съпругата си, която й се усмихна с облекчение. Председателят сърдечно се ръкува с нея. Сенатор Брукс не се виждаше никакъв — Флорентина понякога наистина не можеше да понася политиката. Тя се обърна към поддръжниците си в залата и ревовете станаха още по-гръмки. Понякога политиката наистина й харесваше.

Флорентина застана в центъра на подиума, но бяха нужни пет минути, за да може председателят да въдвори ред. Когато отново се възцари тишина, тя просто каза: