Роман за Лисан

$id = 8800

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Роман за Лисан

Преводач: Паисий Христов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: Старофренски

Издание: Първо издание

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман, поема

Националност: Френска

Редактор: Атанас Сугарев

Научен редактор: Стоян Атанасов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8212

Намираме го формулирано буквално в „Лисан и котаракът Тибер“, бранш ІІ, ст. 807.

Вж. например „Лисан и петелът Шантеклер“, „Лисан и синигерът“, „Лисан и змиорките“, „Риболов с опашка“.

Например: лъвът свиква в двора си всички животни, отсъства само Лисан; героят изпитва силен глад и предприема дръзко начинание и т.н.

Смазани от бой, Лисан или вълкът Изангрен се прибират в своето леговище, където с грижи на семейството и силна храна се възстановяват много бързо.

В повечето от ръкописите с разкази за Лисан трите части от Бранш І фигурират на първо място, макар че хронологически те не са най-старите. В тях са споменати случки, описани в по-ранни разкази, които средновековната публика очевидно е познавала. Трите части на бранш І са създадени вероятно в 1179 г. и спадат към ранните повествования за Лисан. Те включват мотиви, послужили за основа и на по-късни разкази, например обвиненията от страна на негови жертви пред двора на крал Лъв. В това отношение първата част „Лисан на съд“ е матрица за редица други истории. Критиката обяснява нейното влияние както с темата за кралския съд срещу Лисан — централно повествователно ядро в много от по-късните разкази, така и с литературните й качества, на първо място с виртуозната пародия на теми и мотиви, присъстващи в емблематични за времето художествени творби. В следващите бележки се опитвам да посоча някои от най-показателните интертекстуални връзки, без познаването на които днешният читател рискува да се размине с основни измерения на пародията в този текст. Тук ще се огранича с общи наблюдения върху историческия контекст, доколкото те допринасят за пълноценното възприемане на сатирата в тази част.

„Лисан на съд“ е остра сатира на тогавашното правораздаване. По времето на създаване на разказа настъпват съществени промени в тази област. По традиция правосъдието е кралски прерогатив. През ранното Средновековие (V-ІХ в.) кралят се смята за върховен арбитър, макар че в много случаи той делегира тази си функция на други лица. Те не са професионални юристи, а по-скоро помирители на страните в спора. Такова е по принцип и основното предназначение на кралската институция — да омиротворява, включително и със сила. Но върховният арбитър през ранното средновековие е Всевишният. Той наблюдава пряко всички човешки дела, а в споровете отсъжда на чия страна е справедливостта и истината. Последица от подобен възглед са редица съдебни процедури, наричани Божи съд. Тяхна конкретна форма е ордалията — изпитание с огън и вода. При изпитанието с огън лицето, което се защитава в съда, печели делото, ако издържи на допир с нажежен метал. При още по-екстравагантното изпитание с вода пледиращият пред съда се връзва и потопява в дълбока вода (река, езеро и др.). Ако потъне и се удави, бива оправдан с презумпцията, че Господ е благоволил да го пренесе на по-добро място; задържи ли се на повърхността на водата, подложеният на изпитание бива осъден на смърт. В основата на тези екстремни практики е залегнала идеята за Бог като върховен съдник на човешките постъпки. Те обаче били поставяни под съмнение от мнозина, включително и от представители на духовенството. В ранните литературни паметници ордалията е само намерение, което си остава на думи. Прилага ли се то, в крайна сметка се оказва някаква измама. Това говори за фактически незначителната роля на тези процедури. Срещаме ги по-често във фикции, отколкото в реалния живот. Като социална практика ордалията е рядкост през втората половина на ХІІ в. Четвъртият църковен събор в Латерано от 1215 г. я забранява официално.

Съдебният дуел е друга форма на Божи съд. Спорещите или техните представители се сражават на живот и смърт. Смята се, че изходът се решава от Бог, който отрежда победа на по-правия в спора. Практиката на съдебни дуели продължава до ХІV век.

Към средата на ХІІ век правосъдието започва да се професионализира. Поверявано на юридически подготвени лица, то прибягва до нови процедури за установяване на истината — писмен закон, показания на свидетели и др. Тогава нови корупционни практики се прибавят към традиционния съдебен произвол от страна на кралската институция и към вярата в Божия съд, деградирала в суеверие и в средство за измама. Отзвук от всичко това откриваме в „Лисан на съд“.