Роман за Лисан

Излязъл бил посред бял ден
храна да дири Изангрен.
Лисан с подобно намерение
скитосвал и това стечение
довело до досадна среща. [5]
Към Бог Лисан молба гореща
отправил, искайки съвет
как от злонравия съсед
при зор голям да се предпази.
Вървял през сенчести боази [10]
Лисан и недалеч съгледал
лика омразен на съседа.
И тъй като не виждал как
да го избегне, той все пак
го поздравил: „Бог да ти дава [15]
добро, сир!“ — „Той не ме забравя,
щом с теб ме среща в тоз момент —
доволен рекъл Изангрен. —
Представям си как ти без време
ще ми се вместиш във корема [20]
и предусещам най-голяма
наслада. Избор вече нямаш.
Сполучил би да се спасиш,
ако на як кон полетиш.
Но как такъв кон да откриеш? [25]
Когато целият се свиеш
в стомаха ми, от твойта плът
тъй жилите ми ще заврат,
че триж по-страшен ще съм аз.
Какво очакваш в този час? [30]
Я влизай в моята уста!“
Не си прикривал алчността
вълкът, зъбите си наточил
и в миг върху Лисан той скочил.
И сарацините да бяха [35]
го взели в плен, едва ли щяха
тъй скотски да го изтезават
и мъки да му причиняват.
Какво по-тежко изпитание
от туй жестоко наказание! [40]
От неговия риж кожух
летели косми като пух
от вече излинял юрган.
От бой в устата на Лисан
избила ненадейно пяна, [45]
а кожата му изподрана
била. От ужас той мълчал,
до него Изангрен стоял
и уж се вайкал: „Съжалявам,
че бях обзет от злост такава, [50]
че маслото неволно светих
на своя най-добър съветник.
Наистина е много жалко.“
Лисан се поразмърдал малко,
но Изангрен го забелязал [55]
и с изумление си казал:
„Уж го убих, а пък кръвта му
май още бие във гръдта му 106…
Пък е студен… Дали умря?“
„Защо ми кожата съдра? — [60]
започнал горко да се вайка
Лисан. — Аз знам от мойта майка,
че сме роднини. А пък ти
направо ме осакати.
Със слабите така не бива!“ [65]
В туй време в недалечна нива
отруден селянин вървял
и носел свински бут. Видял
Лисан селяка как пристъпя,
намислил номер да скалъпи [70]
на Изангрен и с мамещ глас
му заговорил: „Чичо, аз
приканвам те към помирение
и искам свойто намерение
да споделя. Я виж, че там [75]
селякът с бута ходи сам.
Предлагам да не губим време
и бързо бута му да вземем.
Ще се представя за месар
(аз в този занаят съм цар) [80]
и плячката ще поделим.
Най-важно е да уточним
тук предварително разчета:
на мен ми стига една трета,
а двете трети ще ги дам [85]
на теб, че ти си по-голям.“
Вълкът озъбил се и рекъл:
„Не искам. Вече съм се пекъл
на селски огън. Аз треперя,
щом селянин съгледам… Вчера [90]
един с кривак ме тъй удари,
че на земята ме стовари.“
„Разчитай този път на мен! —
отвърнал му Лисан, решен
на всичко. — Ако в този случай [95]
заслужен дял не си получиш,
дано увисна на въжето.
Не мърдай, тука стой, дордето
със селянина се разправя.“
„Добре!“ — отвърнал му тогава [100]
вълкът. Лисан крака провлачил
и към селяка взел да крачи
като сакат. Щом го видял,
тозчас селякът засиял
и нож наточен той протегнал [105]
към него, но не го досегнал —
Лисан встрани отскочил леко.
„Не ще избягаш надалеко —
провикнал се мъжът в закана. —
От кожата ти май ще стане [110]
за моето палто яка.“
„Защо селякът е така
уверен в своя пъклен план?“ —
ехидно казал си Лисан
и търтил тутакси на бяг. [115]
Мъжът видял, че няма как
беглеца ловък да настигне.
Без страх, че някой ще задигне
товара му, той го оставил
на пътя, бързо се изправил [120]
и хукнал като изтърван
да гони хитрия Лисан.
„Най-сетне сгодният момент
дойде“ — помислил Изангрен,
с отскок намерил се при бута, [125]
нарамил го и за минута
във близкия гъстак се сврял,
за нула време го изял,
а за Лисан той заделил
канапа, с който вързан бил. [130]
Мъжът след малко се завърнал,
но своя бут, уви, не зърнал
там, дето той го бил оставил.
Ядосал се, но що да прави?
Вървейки по пътека пряка, [135]
Лисан се върнал в гъсталака
с надеждата, че с Изангрен
ще бъде бутът поделен,
ала вълкът канапа само
показал му, а не частта му. [140]
Лисан си яростта сподавил
и рекъл: „Ако Бог въздава
на смъртните това, което
те заслужават, теб въжето
те чака — ти си лош другар. [145]
В Исус пред Божия олтар
кълна се, че не бих живял
с теб, грешнико закоравял.
Макар че ти си мой земляк,
кълна се в преподобний Жак 107, [150]
че няма да ти вярвам вече
и че ще ида надалече
като поклонник благоверен.“
Лисан, обзет от яд безмерен,
петнайсет дена все се скитал [155]
и непрекъснато се питал
как на вълка да отмъсти —
той трябвало да си плати
за бута, който бил изял.