Роман за Лисан

Това се случило, когато
отлита есента богата
и зимата настъпва вече.
На глад нечуван бил обречен
Лисан — в дома му ни следа [5]
от зимнина. Каква беда!
Той нямал нищо да яде,
а камо ли пък да даде
на някой друг да се засити.
Наложило му се да скита [10]
по равнини и по баири
прехрана някаква да дири.
По път тресавище видял,
преминал го и се поспрял
за малко край една река, [15]
снишил се до брега така,
че трудно друг би го открил,
тук-там подушил и решил
да легне край един жив плет,
надявайки се, че късмет [20]
там тъкмо чака го… И ето,
че се задал откъм морето
кон със каруца — с цял товар
от риба: херинга, омар,
змиорка, паламуд, минога, [25]
калкан, сафрид и още много
подобни — дребни и големи.
Рибари по петляно време
били я с мрежи наловили,
а пък търговци се снабдили [30]
от тях със тая ценна стока.
Лисан, загледан в таз посока,
видял, че конската кола
била на хвърлей на стрела
от него, затова ударил [35]
напряко, за да изпревари
търговците, и много бърже
намислил как да ги излъже.
Та чуйте точно как пресметнал
той всеки ход и как ги метнал. [40]
Лисан спрял точно по средата
на пътя, легнал сред тревата,
краката си напред прострял,
задълго своя дъх сдържал,
озъбил се, очи притворил [45]
и на мъртвец се той престорил.
Как тъй допуснал би провал
той, който смятан бил за крал
на шмекерите и лъжците!
Та този ментърджия хитър, [50]
без да помръдне, си лежал,
досущ като че бил умрял.
Търговците трупа съзрели,
каруцата си мигом спрели,
единият глава навел [55]
над него, за мъртвец го взел
и на съдружника си казал:
„Това май на лисица мяза
или пък на овчарско куче.“
„Лисица е… Пак ни се случи [60]
късмет нечакан. Кучи сине,
внимавай да не ни отмине!“ —
отвърнал другият. „Веднага
я хващай, че ще ни избяга!“
Те над трупа се пак навели, [65]
побутнали го и видели,
че нито диша, нито шава.
И почнали да изчисляват
каква печалба ще изкарат,
ако отидат на пазара [70]
да продадат таз скъпа кожа.
„Най-малко три су“ — предположил
единият от тях. „О, не!
Как три су? Четири поне.
Каква красива гуша има!“ [75]
И тутакси Лисан те взимат,
отзад в каруцата го мятат
и продължават да пресмятат
цената. „Щом се приберем,
кожуха му ще съдерем“ — [80]
заканил се един от тях.
Лисан добре ги чул, но страх
не чувствал той… Те предполагат,
но Господ само разполага.
В цял ръст хитрецът се изпънал [85]
върху кошове с риба пълни,
със зъбите си той отворил
един от тях и ококорил
очи пред чудната картина:
там херинги над трийсетина [90]
видял — храна намерил бол…
И без подправки, и без сол
по царски той се нагостил.
В един друг кош Лисан открил
три върви със змиорки тлъсти, [95]
нанизани съвсем нагъсто.
И без изобщо да се мае,
тозчас намерил му колая:
една навил на своя врат,
преметнал другите отзад [100]
върху гърба си, па си казал:
„Дотук — добре. Но как да сляза?
Височината е голяма,
а пък стъпало явно няма.“
Внимателно погледнал вдясно [105]
да види да не е опасно
да скочи, лапите напред
протегнал и като атлет
със плячката се приземил
и на мъжете заявил: [110]
„Тоз лов богат за мен остава,
пък Господ здраве да ви дава —
да ви е то за утешение.“
Търговците, от изумление
обзети, почнали да викат: [115]
„Ах, ти, Лисане, ах, гладнико!“
Подгонили го през шубрака,
но той се скрил във гъсталака
и те си рекли с примирение:
„Избяга ни, за съжаление. [120]
Защо ли му се доверихме,
защо наивност проявихме,
та той змиорките отне ни?
Нима от разум сме лишени,
в главите ни мухи ли има, [125]
та загуба неизмерима
понесохме от тоз изедник?
Дано му в гърлото заседнат
змиорките, дано без време
да пукне! Дявол да го вземе!“ [130]
А той надменно отговорил:
„Не бих със вас, сеньори, спорил,
осъждайте ме както щете.
Каквото и да ми речете,
на гневното ви заклинание [135]
ще отговоря със мълчание.“
Те пак решили да го погнат,
търчали цял ден, без да смогнат
да го настигнат. Той летял
на бързия си кон и спрял [140]
във своята обител чак.
А двамата търговци пак
поели тягостно на път,
не спирайки да се корят.
Без дъх от яд и от умора [145]
останали, но що да сторят?
В безбройни трудности кален,
Лисан успял и този ден
със хитрина да се наложи.
Щастлив, доволен, че ще може [150]
да види близките си скоро,
той прекосил стремглаво двора
и влязъл в замъка, където
със притеснение в сърцето
очаквали го те отдавна. [155]
С припряност и със радост явна
съпругата му Хермелина
и двата по-големи сина
разбързали се да излезнат
да го посрещнат най-любезно. [160]
Той ситнел с трепетно сърце
и със сияещо лице,
със сит стомах, усмихнат, весел,
на якия си врат провесил
цял наниз от змиорки пресни. [165]
Преминал през вратите тесни,
във кулата се разположил,
а синовете — кой как можел
заел се грижи да полага
за него: със пешкир веднага [170]
те му избърсали краката,
след туй змиорките в тавата
разпределили на парчета
и шишчетата за мезета
приготвили, а след това [175]
домъкнали цял куп дърва
(във двора имало премного),
след малко лумнал буен огън
и на жарта да се пекат
ги сложили… А пък вълкът [180]
до замъка се приближил
в туй време. Много път той бил
цял ден изобщо не бил ял
и бил съвсем изпосталял.
Като видял комин да пуши [185]
и печеното щом надушил,
той заоблизвал свойте устни
в очакване на нещо вкусно.
А синовете на Лисан
старателно в един тиган [190]
парчета от змиорки пекли.
От тях чак лигите потекли
на Изангрен. Той мислел даже,
че ако се Лисан покаже
гостоприемен, би приел [195]
дори да му слугува с цел
тез вкусотии да опита.
Лисан на Изангрен молбите
дори не искал и да чуе.
Вълкът с ченетата си всуе
потраквал, дарове обричал, [200]
надясно и наляво тичал
да търси начин подходящ
да влезе в този дом, дъхтящ
тъй апетитно. Изангрен
накрая даже бил решен [205]
да се помоли най-покорно
да му дадат храна повторно
и щом открил в зида отвор,
извикал на Лисан: „Сеньор,
вратата си ми отвори, [210]
защото вести най-добри
от твоите роднини нося.“
Лисан отгатнал на кого са
тез думи и не му обърнал
внимание. Вълкът извърнал [215]
главата си, обзет от яд.
Ала го мъчел страшен глад
и чинно се примолил пак:
„Сеньор, приятелю мой драг,
ще ми отвориш ли вратата?“
Лисан с усмивка на устата [220]
попитал рязко: „Кой ме вика?“
„Аз те повиках, аз“ — откликнал
вълкът. „Добре, но точно кой?“
„Един добър приятел твой.“
„Пък аз те сметнах за злосторник.“ [225]
„Не думай! Ще ли ми отвориш?“
„Почакай малко, че с монаси
току-що седнахме на маса.“
„С монаси ли?“ — озадачен
попитал плахо Изангрен. [230]
„Не, каноници са по-скоро —
уклончиво му отговорил
Лисан. — От ордена в Тирон 90.
В дома си дадох им подслон;
нали и аз принадлежа [235]
към тях.“ — „Не е ли туй лъжа?
Ах, Боже мой, кой дявол знае
дали действително така е.“
„Как бих могъл да се шегувам?“
„А може ли да ти гостувам?“ [240]
„Ако склониш да не ядеш…“
„Та няма ли да ми дадеш
да хапна мъничко поне?“
Лисан отвърнал му: „Как не!
Ти май си тръгнал на просия?“ [245]
„Не, хрумна ми да се отбия
да видя ти какво днес чиниш.“
„Не може.“ — „По какви причини?“
„С таз дързост ти ме изненадваш.“
„Все пак признай си, че поядваш [250]
месо?“ — „Не се ли подиграваш?“
„А я кажи с какво гощаваш
монасите си?“ — „Чуй тогава:
гостих ги с риба едроглава
и с прясно сирене. Месото [255]
вреди на здравето… Защото
и свети Бенедикт напомня,
че трябва да се храним скромно 91.“
„Така ли? Аз това не зная“ —
признал вълкът, ала накрая [260]
той дръзнал пак да се примоли:
„Храна не даваш, но защо ли
подслон поне не ми предложиш?“
„Не, в никой случай тук не можеш
да престоиш. От доста време [265]
на гости в своя дом приемам
отшелници или монаси
и никой друг. За мен това са
най-близките ми същества.“
Щом Изангрен дочул това, [270]
разбрал, че ако продължава
на своето да настоява,
по-зле ще стане, и все пак
додал: „Не си представям как
отново гладен бих се скитал, [275]
без при това да съм опитал
змиорките. Едно парче
поне ми дай. За тях е чест,
че на софрата ти са вече.“
Тогава шмекерът изпечен [280]
взел две парчета и изял
едното, другото подал
на Изангрен и после рекъл:
„Виж, драги мой, как съм опекъл
таз вкусна риба. Неколцина [285]
монаси тази милостиня
от все сърце на тебе дават.
Те казаха, че се надяват
да станеш праведен монах
и да се молиш като тях.“ [290]
Вълкът заинтригуван бил
и казал: „Аз не съм решил
какъв да стана. Не изключвам
за в бъдеще такава участ,
но за момента предпочитам [295]
таз вкусна риба да опитам.“
Нагълтал Изангрен завчас
парчето и Лисан тогаз
попитал го: „Какво ще кажеш?“
Вълкът се разтреперил даже [300]
от алчност: „Драги ми Лисане,
дано получиш във замяна
от Бога най-добрия пай! —
подхванал той. — Но я ми дай
едно парче като надбавка [305]
и аз заради таз гощавка
при първия удобен случай
във ордена ви ще се включа.“
Лисан бил все така решен
да изиграе Изангрен, [310]
и пак подел: „Щом клетва даваш
при нас да дойдеш, обещавам
да станеш наш пастир духовен.
На тебе изборът съдбовен
ще падне: вкупом ще отсъдим [315]
до Петдесетница да бъдеш
на висш църковен пост избран.“
„Шегуваш се, сеньор Лисан.“
„Съвсем не. Бих се и заклел
в свети Феликс, че мойта цел [320]
е пост достоен да ти дам.“
„Добре, но бих желал да ям
предимно риба — само с нея
аз бих могъл да оздравея,
че страшна болест ме потиска.“ [325]
„О, риба колкото си искаш
тогаз ще имаш на софрата.
Но трябва най-напред брадата
да си обръснеш.“ Изангрен
взел да ръмжи, но примирен [330]
отвърнал му: „Щом се налага,
тогаз да действаме веднага.“
Лисан се отзовал: „О, да.
Ще стопля ей сега вода.“