Роман за Лисан

Лисан между два хълма слязъл [845]
и в равнината забелязал
край бисерна река кът чуден
и видимо съвсем безлюден.
Там бук с корона разклонена
растял посред трева зелена, [850]
под него легнал си Лисан
и се почувствал като в хан:
била тъй силна радостта му,
че искал дълго време само
там да стои, ала да има [855]
храна от някъде да взима.
Тогава тъкмо Тиеслен,
понеже, клетият, цял ден
гладувал, бързо от гората
излязъл, махайки с крилата, [860]
застанал на един стобор
и зърнал в стихналия двор
парчета сирене, които
от селянката на открито
да съхнат сложени били. [865]
Дощяло му се и нали
бил гладен, стрелнал се нататък.
А тъкмо в този миг жената
за малко влязла в своя дом.
Той взел едно парче, но щом [870]
да вземе второ се наканил,
дочул язвителни закани
от домакинята, която
излязла от дома, когато
към сиренето той посягал. [875]
„Крадецо, махай се веднага!“ —
извикала му тя сърдито.
А той отвърнал шеговито,
отлитайки: „За мене, бабо,
туй викане е твърде слабо. [880]
Щом млякото не се покрива,
тогава котки го изпиват.
Не, няма да ти дам парчето.
Та аз треперех цял, дордето
то дразнеше ми апетита! [885]
За другите се погрижи ти!
Живота си рискувах аз
за него. След като у нас
се върна, най-спокойно там
припечено ще го изям. [890]
Ти вкъщи си се прибери,
за мене грижа не бери!“
Той моментално отлетял
и на едно дърво се спрял,
а тъкмо там Лисан се бил [895]
съвсем наскоро подслонил —
като че са си дали среща.
Ужасен глад Лисан усещал,
а пък в туй време Тиеслен,
държал си плячката блажен, [900]
с клюн лакомо я закълвал,
ала за жалост изтървал
парче от нея на земята —
на гладния Лисан в краката.
Хитрецът в клоните се взрял [905]
и мигом Тиеслен познал:
с краката си на клонка близка
парчето сирене той стискал.
Лисан, поклащайки глава,
подбрал най-ласкави слова [910]
и с дружелюбен, мамещ глас
попитал: „Теб ли виждам аз?
Кога в клонака долетя ти,
приятелю? Мир на баща ти —
на чудния певец Рохар! [915]
Излъчваше той толкоз чар,
че цяла Франция и днес
отдава му висока чест.
И ти, когато малък беше,
омайни песнички редеше — [920]
нали си лика и прилика
с баща си. Я изтананикай,
певецо, нещичко за мен.“
Тъй поласкан бил Тиеслен,
че радостта си не сдържал [925]
и мигновено вик надал.
Лисан го поощрил: „Чудесно!
Ти ще напреднеш много лесно,
че теб високата октава
не те изобщо затруднява. [930]
Защо не се опиташ пак?“
Разнесъл се пронизващ грак,
Лисан туй чакал и подхванал
хвалбите си: „По-чист е станал
напевният ти благ гласеж. [935]
А спреш ли ядки да ядеш,
не ще се в този свят намери
певец друг с тебе да се мери.
Защо, сеньор, и трети път
да ти не проехти гласът?“ [940]
Щом гарванът тез думи чул,
така гърдите си надул,
че даже не усетил как
отпуснал десния си крак
и сиренето бързешката [945]
намерило се пред краката
на изгладнелия Лисан —
като подарък възжелан.
Но той решил да се покаже
съобразителен и даже [950]
не го докоснал — искал в плен
самия гарван Тиеслен
да хване. Дяволито смигнал
и куция си крак привдигнал
тъй, че да може Тиеслен [955]
да види, че е наранен,
и почнал да се вайка горко:
„О, Господи, да знаеш колко
злощастен съм! Дали е свише
теглото ми? Ах, как мирише [960]
парчето! Зная, че е вредно
за раните ми и е редно
да го избягвам. Тиеслен,
бъди добър, слезни при мен
да ме избавиш от злината. [965]
Не бих ти искал добрината,
не бих те молил, ако днес
не се усещах тъй злочест,
ако не бях в крака ранен
в нелепа клопка онзи ден. [970]
Принуден съм известно време
пластир да слагам и да вземам
илачи, за да оздравея.
Ах, докога сълзи ще лея?“
От думите му Тиеслен [975]
съвсем бил вече убеден,
че страда, от дървото слязъл,
но в същия момент си казал,
че може скъпо да му струва
туй слизане и се страхувал [980]
до него да се приближи.
Но с цел да го окуражи,
Лисан му рекъл: „Драги мой,
ела по-близичко, не стой
от мене толкова далече. [985]
Тъй тежко съм ранен, че вече
злина не мога ти направи.“
И моментално се изправил,
готов да сграбчи Тиеслен.
Така бил гарванът пленен [990]
от думите, които казал
хитрецът, че не забелязал
как той към него се насочил.
Добре, че овреме отскочил
странично гарванът злочест, [995]
та лакомникът само шест
пера успял да му изтръгне.
А Тиеслен, преди да тръгне
унил, обезверен оттам,
помислил си: „Изглежда сам [1000]
съм си виновен: бях нехаен
и този негодяй потаен
отскубна ми пет-шест пера.
Дано Съдбата е добра
и справедлива, та той в ада [1005]
да изгори или на клада!“
Понечил да се оправдава
Лисан, но Тиеслен оставал
все тъй ядосан, разгневен
и рекъл: „Ето ти от мен [1010]
туй сирене: ти го изкара
с лукавство… Аз ти хванах вяра
и като истински глупак
постъпих, като гледах как
куцукаш. В мен си е вината.“ [1015]
Лисан на упрека не смятал
да отговаря: все пак бил
доволен, че се е сдобил
със сирене, и го изял.
А после с радост си признал: [1020]
„С такава хубава храна
все още в никоя страна
не съм тъй щедро угощаван.“
И сякаш сам се убеждавал,
че тя била като мехлем [1025]
за раната му. Той съвсем
добре се чувствал и решил
да тръгва. Бързо изкачил
един наклон по стръмен път,
след туй поел по горски рът, [1030]
обрасъл с толкоз храсталак,
че сам не забелязал как
от пътя си се отклонил.