Роман за Лисан

Голям брой автори, сеньори,
разказват множество истории:
как е отвлечена Елена
от Парис и в каква геена
до свойта смърт е той живял; [5]
какви неволи е познал
Тристан според това, което
Лашевр 81и другите поети
в писанията си твърдят;
с каква привързаност лъвът [10]
се е отнасял към Ивен 82…
Но за Лисан и Изангрен
и за враждата фанатична
на двамата барони лични,
за разприте им, за кавгите [15]
не казват нищо ни певците,
ни разказвачите до днес. 83
Но аз огромен интерес
към тях отдавна проявявам
и затова ви тук предавам [20]
с подробности и откровено
сплетните им одързостени,
причините, зарад които
враждували така открито.
Лисан-хитрецът, който знаел [25]
редица номера, се шляел
веднъж в леса и там видял
чифлик голям, а той гъмжал
от бели гъски и гъсоци,
от патици и от патоци [30]
и от кокошки и петли.
Те на Констан от Ну били —
живеел той във дом богат
като във кралския палат:
месо от птици и сланина, [35]
и свински бутове, и вино,
череши, ябълки, маслини,
бадеми, праскови, смокини
там имало във изобилие.
Лисан до двора приближил и [40]
видял, че той е ограден
отвсякъде със плет зелен
и че на колове от глог
крепял се този плет висок,
Лисан към него се насочил, [45]
приготвил се да го прескочи,
но си помислил, че при скока
ще стресне спящата там стока,
кокошките ще се покрият
в къпините, а той самият [50]
ще бъде сигурно видян
от някого. Но как Лисан
могъл да се откаже лесно
от тази толкова чудесна
възможност? Прималял от глад, [55]
към двора той протягал врат
да види вътре що ли става,
прикляквал, после се изправял
и забелязал как отвъд
плета кокошките кълват [60]
на воля просени зърна.
Походил ту в една страна
покрай високия стобор,
ту в друга и съзрял отвор,
защото колът счупен бил. [65]
Стопанинът бил посадил
леха със зеле и там точно
Лисан се осмелил да скочи.
Макар че той се постарал
да действа тихо, не можал [70]
незабелязан да остане.
Неимоверен страх обхванал
кокошките, щом шум дочули,
и всяка, за да се притули,
затичала се към дома. [75]
Петелът Шантеклер шума
не чул, защото той се бил
от двора поотдалечил
и на бунището стоял.
Оттам кокошките видял [80]
как бягат, мигом след това
със гордо вдигната глава
до тях се приближил с въпроса
къде тъй тичат и защо са
обзети от небивал страх. [85]
Най-прозорливата от тях,
на име Пинта (на която,
сравнени с другите, яйцата
били най-едри; тя се клела,
че е любимка на петела), [90]
отвърнала с треперещ глас:
„Шум силен стресна всички нас.“
„Какво видяхте?“ — „Май че диво
животно вмъкна се и живо
то се преметна през стобора. [95]
Ако останехме на двора,
то щеше да ни стори зло.“
„Как? Нищо тук не би могло,
щом сте със мен, на ни една
от вас да причини злина.“ [100]
А Пинта рекла му тогаз:
„Кълна ти се, че лично аз
го забелязах, но, уви,
не го познах по външен вид.
Видях добре как то се мушва [105]
през онзи плет и как се сгушва
сред зелето, за да ни дебне.“
„Спокойно, Пинта! Нищо теб не
грози и в пълна безопасност
сте всички. Нека ви е ясно, [110]
че ни лисица, нито пор
не биха влезли в този двор.
Върнете се сега където
си бяхте и не се плашете!“
И без окото му да мигне, [115]
неустрашим, петелът вдигнал
глава и с гордост подчертана
на купчината тор застанал
и след като се ококорил,
едното си око затворил, [120]
а с другото решил да бди
и отговорно да следи
какво около него става.
Понеже той се престаравал
да пее и да бди на двора, [125]
усетил някаква умора
и както кротко си стоял,
в миг се унесъл и заспал.
И взел сън странен да сънува 84
(ако на някого се струва, [130]
че разни басни съчинявам,
ще кажа: който се съмнява,
могъл би да го провери
във хрониките: там дори
за този чуден сън говорят). [135]
Та той насън видял как в двора
(а той добре затворен бил)
отнейде призрак се явил
и взел към него да се движи.
В ръката си той носел рижав [140]
кожух, със кости цял обточен,
със него пред петела скочил
и силом той му го надянал.
Горкият Шантеклер останал
като ударен по главата, [145]
започнал в ужас да се мята
и се почувствал зле, защото
кожухът бил със опакото
навън обърнат, но така,
че от възтясната яка [150]
опашката му се подала,
а пък главата му стърчала
от задната страна. В почуда
изпаднал той и се събудил,
тъй притеснен от тоз кожух, [155]
че с вяра във Светия дух
започнал да се моли: „Боже,
стори така, че да не може
да ми се случи този ден
беда и да не падна в плен!“ [160]
Той толкоз разтревожен бил,
че тутакси се устремил
накъм кокошките, които
в момента си стояли скрити
под клоните на кичест храст. [165]
Щом стигнал там, с треперещ глас
на Пинта рекъл: „Няма смисъл
да крия: толкова съм слисан,
объркан, разтревожен, плах.
Обзет съм от небивал страх, [170]
че някоя граблива птица
или пък вълк, или лисица
зло може да ни причини.“
„Защо все мислиш за злини,
приятелю? Не подобава [175]
на Шантеклер да се поддава
на страх. Държиш се в този случай
подобно на бъзливо куче,
което лае като бясно,
без камъкът да го е фраснал. [180]
Кажи сега какво ти стана,
та смут и ужас те обхвана?“
„Какво ли? Както бях навън,
върху тора, кошмарен сън
и то посред бял ден сънувах. [185]
Как, драга, да не се страхувам
и да не ти изглеждам блед?
Ще ти разкажа ред по ред
съня си… Вярвам, че ще можеш
добър съвет да ми предложиш. [190]
Та чуй го: докато си спях,
животно някакво видях
с кожух възрижав във ръка,
скроен, без ножици, така,
че той на всекиго би станал, [195]
и силом то ми го надяна.
Ех, Пинта, ти не си видяла
такава дреха: с чисто бяла
яка, която беше с кости
обшита, косъмът й остър [200]
стърчеше и ми бе възтясна…
Тя стегна ме така ужасно,
че още щом ми я навлече,
почувствах се дотолкоз зле, че
в миг се измъкнах заднешката, [205]
и забелязах, че яката
обратно извъртяна беше,
а пък опашката стърчеше
нагоре. Ето затова
към тебе хукнах презглава. [210]
Та нека да не ти е чудно,
че дишането ми е трудно
и че от страх треперя цял.
Сега най-много бих желал
да чуя как ще изтълкуваш [215]
това, което аз сънувах.
Какво ли то ми предвещава?
На тебе само се надявам.“
„Това, което чух, е май
измислица от край до край. [220]
Но ти изпитваш притеснение
и мое свято задължение
е отговор на теб да дам.
Животното, което там
с кожух възрижав си видял, [225]
дордето си дълбоко спял,
е бил Лисан — с уверен глас
отвърнала му тя тогаз. —
А тези кости, със които,
както твърдиш, била обшита [230]
на рижия кожух яката,
това са зъбите в устата
на тоз хитрец. Не е ли ясно,
че грубоватата и тясна
яка, приятелю, това е [235]
устата му и той желае
да вдигне борбено опашка
и с тебе свойта стръв апашка
да утоли. Какво остава
за теб, освен да се надяваш [240]
на Бога? Злато и сребро,
не ще ни донесат добро,
не ще ни утешат тогава,
когато смърт ни застрашава.
Това, че си видял насън [245]
кожух със косъма навън,
е много лесно обяснимо.
Нали такава кожа има
Лисан: при слънце и при дъжд
той външно е един и същ. [250]
Надявам се да проумяваш,
че твоят сън ни предвещава,
уви, неволи и злини.
Веднага, драги, се върни
обратно — да не би оттатък [255]
плета злосторникът да чака.“
Щом чул това й обяснение,
без да изпитва опасение,
петелът рекъл: „Аз се чудя
как може да си толкоз луда, [260]
та да твърдиш, че ако мина
сам през овощната градина,
хитрецът ще ме отвлече
веднага. Струва ми се, че
голям страхливец ме изкара… [265]
Горко на този, който вяра
на тебе хваща! Ти какво
говориш? Чукам на дърво
и вярвам, че не би могло
да ми се случи днеска зло.“ [270]
„Дано! — отвърнала му тя. —
Сеньор, от твоята уста
във Божите уши! Склонявам,
ако сега те заблуждавам,
веднага — още този ден [275]
да скъсаш всяка връзка с мен.“
Но Шантеклер в ответ й рекъл:
„На този спор безсмислен нека
да турим точка!“ Той нехаел,
че зло голямо му вещаел [280]
сънят, и с пълно безразличие
отишъл пак да се припича
на купчината тор и слама,
отпуснал се и пак задрямал.
Лисан все тъй нащрек стоял, [285]
движенията му следял,
успял все пак да се стърпи,
изчаквайки го да заспи,
и с тихи стъпки след това
поел с приведена глава [290]
към свойта плячка апетитна.
Дано петелът не отлитне,
да продължи все тъй безгрижно
да дреме, та скоропостижно
хитрецът с него да се справи. [295]
Но кой ли пък ще си представи
един тъй търпелив Лисан?
В последния момент припрян
показал се, чевръсто скочил,
ала не му бил скокът точен [300]
и, без да иска, той събудил
петела, който се принудил
да бяга и завчас се скрил.
Макар че бил се провалил
във опита си да го хване, [305]
Лисан не искал да остане
излъган… Що ли се е трудил,
щом плячката си е събудил
и е допуснал да избяга.
И той си наумил веднага, [310]
от своя неуспех засрамен,
да си послужи със измама
и на петела гръмогласно
извикал: „Нека ти е ясно,
мой драги Шантеклер, че аз [315]
не те заплашвам в този час
със нищо. Радвам се дори,
че си добре и ти спори
във всичко. Много ми се иска
да си останем с тебе близки!“ [320]
Петелът се успокоил
и песен гърлена извил,
а пък Лисан подхванал пак:
„Ти, драги, спомняш ли си как
баща ти с чудния си глас [325]
омаял беше всички нас?
В гората някой друг едва ли
могъл би днес да се похвали
с глас тъй звънлив и самобитен!
Как той присвиваше очите [330]
при всеки по-висок рефрен!“
„Лисане, страх ме е, че мен
възнамеряваш да измамиш
с похвалите си към баща ми.“
„Не бих го сторил никой път. [335]
Нали еднаква кръв и плът
ни свързва. Я не ме кори,
а си очите затвори
и песен дивна ми изкарай!“
„За жалост, нямам в тебе вяра… [340]
Отдалечи се и тогаз
за песен ще извия глас.“
„Как може, братовчеде драг,
да се боиш? Запей все пак,
за да покажеш и пред мен, [345]
че ти, и чичо Шантеклен 85
и аз сме от едно коляно!“
Петелът, някак си сковано,
изкукуригвайки, надал
кресливи звуци… После спрял, [350]
от страх все още обладан.
Разочарован бил Лисан
и рекъл: „Туй нима е всичко?
А колко дълго моят чичко
ми пееше, очи затворил, [355]
и огласяваше простора?“
На думите му Шантеклер
се хванал и за цял концерт
той се приготвил — замижал
и на гласа си воля дал. [360]
Лисан туй чакал, стиснал здраво
петела и побягнал право
към сенчестия гъсталак.
А Пинта, щом видяла как
Лисан съпруга й отмъква, [365]
почувствала голяма мъка
и заридала: „Колко права
бях, като те предупреждавах,
съпруже мой! А ти, надменен,
за луда сметна ме и с мене [370]
се подигра. Сега разбрах,
че луд е който няма страх
от нищо, докато в капана
не го измамниците хванат.
Лисан, за жалост, те отвлече [375]
и с мене свършено е вече.“
Щом влязла в своята градина
загрижената домакиня
кокошките си да прибира,
видяла, че не се намират [380]
там Пинта, Биза и Розета,
и от смущение обзета,
потърсила с тревожен вик
петела, ала в този миг
съгледала Лисан как тича [385]
и как петела й отвлича.
Тя от покруса прималяла
и селяните призовала
на помощ. Хукнали мнозина
да видят по каква причина [390]
ги вика. Тя им рекла: „Ето,
че ми отне Лисан петлето…“
Констан упрекнал я: „Така ли,
безделнице? Та не можа ли
да го настигнеш и да свариш [395]
Лисан със нещо да удариш?“
„Не, нямах нищо под ръка,
пък и той бягаше така,
че и от два бретонски песа
би се спасил.“ — „Къде отнесе [400]
петела ти?“ — „В оназ дъбрава.“
И всички, с викове, стремглаво
се втурнали Лисан да стигнат.
Такъв ужасен шум се вдигнал,
че търтил на лудешки бяг [405]
Лисан и не усетил как
по задник на земята паднал.
Тогаз Констан подсвирнал ядно
на своя пес Малвоазен 86
и викнал, силно разгневен: [410]
„Бардол, Хюмболт, Рьобур, Травер,
побързайте, че Шантеклер
е застрашен.“ Видял тогава
петелът, че опасно става
и рекъл на Лисан: „Сеньор, [415]
мнозина селяни във хор
към теб отправят клетви люти.
Нима гълчавата не чу ти?
Констан така ожесточен е,
че хем те гони настървено, [420]
хем ругатни по теб излива.
И ти му отвърни с такива,
че да ги помни цяла вечност!
Ако рече: «Защо отвлече
петела ми?», кажи тогаз: [425]
«Че тебе ли ще питам аз?»“
На глупост всеки се поддава:
Уж за хитрец Лисан минавал,
но този път се уловил
във клопката и извисил [430]
високомерния си глас:
„Че тебе ли ще питам аз?“
Щом той устата си отворил
и тези думи изговорил,
петелът мигом се видял [435]
освободен и отлетял
на клон висок, а пък Лисан,
сърдит, посрамен, изигран,
с наведена глава стоял.
Петелът, горд, му се присмял: [440]
„Приятелю, какво ти стана,
на въдицата как се хвана?
Нали минаваш за хитрец?“
Тогаз пладнешкият крадец
отвърнал му, от гняв обзет: [445]
„От Господа да е проклет
езикът, който туй изрече,
и звук да не отрони вече!“
А пък петелът пак подхванал:
„Дано навеки сляп остана, [450]
ако за сън очи притворя,
щом знам, че може да ми сторят
злина и щом ми се налага
от злото бързо да избягам!
Лисане, братовчеде злобен, [455]
ти си измамник безподобен.
Махни се! Пусто-опустяло
роднинството ни! Ти си цяло
нещастие за всички нас.
Ако се застоиш, завчас [460]
кожухът ти ще е съдран!“
Но на брътвежа му Лисан
не отговорил… Както бил
ужасно гладен, той решил
храна и завет да подири. [465]