Роман за Лисан

Лъвът решил да обяви,
че този, който залови [2210]
Лисан, е длъжен на часа
да го убие… А в леса
Лисан от туй не се засягал,
ала все пак дордето бягал,
оглеждал се. Когато той [2215]
отминал някакъв завой,
видял, че зад една могила
на югоизток се разстилал
просторен кър. Със поглед взрян
в безкрая, ревностно Лисан [2220]
започнал да се моли Богу:
„Ти, Боже, ми помагаш много
и в хитрините, и в бедите.
Дано до свършека на дните
пребъде твойта воля свята. [2225]
Подреждай ми добре нещата
и ме прикривай, та дано,
дордето жив съм, ни едно
животно да не ме познае! 67“
А после той в знак, че се кае, [2230]
на изток извъртял глава
и се прекръстил. След това
пак продължил по своя път.
Но все по-остро взел гладът
да го измъчва. В миг Лисан [2235]
в полите на горист балкан
село съгледал и нататък
поел по път трънлив, но кратък.
Най-сръчният занаятчия
и най-изкусен бояджия [2240]
живеел там. В едно корито
той току-що боя размита
бил сипал — искал в този случай
багрило жълто да получи.
Но трябвало да си намери [2245]
прав прът, със който да измери
той предварително плата си,
и вън излязъл да потърси
прът подходящ, ала отворен
оставил малкия прозорец, [2250]
пък и дълбокото корито
със нищо не било покрито.
Към къщата му се насочил
Лисан, оградата прескочил
и в двора му се озовал. [2255]
А бил страхотно изгладнял
от бягането, но из двора
не забелязал нито хора,
ни пиле, ни петле, с които
стомаха си да позасити. [2260]
Със пъргав скок върху перваза
се метнал, но не забелязал
човек из стаята да ходи.
Но дяволът не знае отдих
и хитър номер му скроил. [2265]
Лисан за миг се престрашил
и скочил, ала в бързината
той не видял съда с боята
и за голяма изненада
до гуша във боята пада. [2270]
Направил опит със отскок
от пълния с боя бачок
да се измъкне, но напразно.
Тогава тъкмо вътре влязъл
стопанинът със прът в ръката [2275]
и взел да мери дължината
на своя плат, но бил смутен,
че плисък необикновен
внезапно чул, и слух надал.
Лисан, макар и отмалял, [2280]
насам-натам се още мятал,
за да излезе от боята.
Щом бояджията открил
Лисан, той тъй се разгневил,
че налетял да го удари [2285]
със своя прът, ала не сварил,
защото в тоз миг чул молбата
на падналия във боята:
„Сеньор, недей изпада в яд!
Аз също този занаят [2290]
отдавна упражнявам — даже
и по-добре. И ще ти кажа
един изпитан мой секрет:
боя и пепел отнапред
ще вземеш — те се смесват лесно [2295]
и получава се чудесно
багрило.“ — „Твърде любопитно!
Но как тъй в моето корито
ти озова се?“ — „Тъкмо сторих
туй, за което ти говорих. [2300]
Багрилото е чудно, виж!
Аз знам тоз метод от Париж
и няма в тайна да го пазя.
Но помогни ми да изляза.“
Стопанинът подал ръка [2305]
на падналия и така
го дръпнал, че Лисан излязъл
вън от коритото и казал:
„Е, драги, сам прави каквото
намислил си за днес, защото [2310]
това мен хич не ме засяга.
Ти ми помогна да избягна
опасност явна, слава Богу.
Макар че аз не киснах много
в коритото, виж резултата [2315]
от действието на боята —
тъй както съм във жълто цял,
не би ме никой разпознал.
Е, остани си тук със здраве,
пък аз на път ще се отправя [2320]
да си потърся сам късмета.“
Лисан се втурнал през полето,
ала съгледал Изангрен
как дебне сам край плет зелен,
и страх смразяващ го обхванал. [2325]
Вълкът дебел и як бил станал,
но явно бил в момента гладен
и чакал жертва да му падне.
Лисан помислил си: „Със мен
е свършено. Та Изангрен [2330]
изглежда силен, наедрял,
пък аз съм тъй измършавял,
че трудно си представям как
той би ме разпознал 68. Все пак
ще трябва много да внимавам [2335]
и никак да не се издавам,
че щом устата си раззина
ще ме познае сред стотина
животни в гъстата дъбрава.
Ще действам хитро, пък да става [2340]
каквото ще, но ще науча
какво във двора днес се случва.“
Към Изангрен се той отправил,
ала решил да си преправи
гласа, за да не го познае. [2345]
В туй време Изангрен гадаел
какво ще е туй чудновато
животно, скитащо в полята,
изпаднал в ужас и чевръсто
стотина пъти се прекръстил. [2350]
Лисан до него приближил
и ето как го поздравил:
„Гудбай, сир, не ти знам езика,
но тъй нали у вас се вика?“
„Добро Бог само да ти дава! [2355]
Но откъде се взе тъдява?
Не си от Франция ти май,
ни от познат на мене край…“
„Не, сир. В Британия роден,
но вече от имот лишен. [2360]
Днес търся моята приятел
разкаже мене за палата;
цял Франция съм аз обходил
и цял съм Англия пребродил.
Аз дълго в тоз страна живял [2365]
и много я добре познал,
ала във Франция желае
да ида пак, да опознае
Париж, но иска най-напред
изучи френски ред по ред.“ [2370]
„А имаш ли си занаят?“
„Я, я, жонгльор 69съм вред познат,
но някой мой виола крадне.
Ако тя мене ми попадне,
балади, песни свиря пак. [2375]
Два дена минали откак
не хапвал даже и коричка.“
„А как на име те наричат?“
„Мен всички викат Галопен 70.
а твойто име кажеш мен?“ [2380]
„Аз Изангрен съм, братко драг.“
„Във тоз страна роден все пак?“
„Да. Тук протичат мойте дни.“
„От краля имаш новини?“
„Защо?… Та ти виола нямаш…“ [2385]
„Не, но желание голямо
да свиря — всички до един
мен слуша песни за Мерлин,
и за Нотон, и за Тристан,
и за Артур, и за Брандан, [2390]
за όрловите нокти ле-то.“
„Ами онази песен, дето
все за Изолда се говори?“ 71
„Я, я, бай гуд, знам, знам безспорно.“
„Ти явно си възприемчив, [2395]
умел, способен, талантлив.
Кажи ми, щом се уповаваш
на крал Артур, дали тъдява
съзирал си един лентяй,
един престъпен негодяй, [2400]
един нехранимайко рижав?
Дано за тебе Бог се грижи
и от такива да те брани!
Ех, ако можех да го хвана!
Та той нас всички изигра [2405]
и с краля Лъв се подигра
По този повод бе осъден
от трибунала ни да бъде
обесен за безброй простъпки.
Той на кралицата потъпка [2410]
достойнството и я примами
в леглото си… И на честта ми
посегна… Имам разрешение
от краля с тежко отмъщение
да заплатя на таз твар гадна, [2415]
щом в моите ръце попадне.“
Лисан с наведена глава
отвърнал: „Бога ми, това
нечувано, непоносимо…
Какво бе неговото име?“ [2420]
„Лисан се казва тоз мизерник.
Той всички поданици верни
безсрамно позори и мами.
Да можех да го пипна само,
заслуженото ще му дам: [2425]
ще действам, както аз си знам,
и ще спася от този гад
добрия животински свят.“
„Добре ще е да си плати,
ако намериш него ти! [2430]
Кълна се във светци английски,
в свети Тома Кентърбърийски
и в Бога, дето небесата
препълнил със сребро и злато,
че аз на него не прилича.“ [2435]
„С разумни думи се заричаш —
отвърнал Изангрен, — защото
ти би си сам навлякъл злото,
ако със нас се заядеш,
и няма да се отървеш [2440]
ни чрез властта на някой трон,
ни с помощта на Аполон.
Но аз за твоя занаят
си мисля. В кралския палат
ако отидеш, ще ли смогнеш [2445]
придворните така да трогнеш,
че те да ти се възхитят,
без в нещо да те укорят?“
„О, пресвети Йерусалим,
на мене крал необходим.“ [2450]
„Чудесно, сир! Ела тогава
на краля аз да те представя
и на кралицата. А тя
е млада и по красота
със никоя не е сравнима. [2455]
Ти също чар безспорен имаш
и сигурно ще покориш
придворните, ако решиш
да дойдеш в двора този ден.“
„Добре! — отвърнал Галопен. — [2460]
Аз знае номера различни,
шеги, истории комични —
любимец аз на всички стана.
А пък кога виола хвана
в ръце, ще пея много песни [2465]
и разни припеви чудесни
за теб, защото доста свестен.“ 72
„Ще станеш в двора най-известен! —
окуражил го Изангрен. —
И друго трябва според мен [2470]
да сториш: в селото живее
мъж, който превъзходно пее,
с виола си акомпанира
и всяка нощ в дома си сбира
ведно с роднините, с децата [2475]
цял куп съседи и познати.
Пред Господа аз клетва давам,
че таз виола си остава
и днес в отлично състояние,
и ако проявиш желание [2480]
да бъде твоя, с мене в двора
ела и всичко аз ще сторя,
та твой да стане инструментът.“
И те поели на момента
натам в чудесно настроение. [2485]
На френски Изангрен с вълнение
му заразказвал как го бил
Лисан направил за резил,
А пък Лисан все тъй се правел
на чужденец и продължавал [2490]
на англо-френски да говори.
Така те стигнали стобора
на селянина, който свирел
с виола. Изангрен подирил
место, където да прескочат, [2495]
та към дома да се насочат,
а щом те вътре се видели,
върху стената гръб опрели,
та никой да не ги съзре.
И там се чувствали добре — [2500]
до тях достигали чудесни
свирни и мелодични песни,
с които музикантът личен
приятно гостите развличал.
Но ето, че дошъл часът [2505]
да се оттеглят да поспят.
На дрямката се пръв поддал
свирачът — легнал и заспал.
И другите ги сън оборил
и шум от хъркането скоро [2510]
дома изцяло огласил.
Веднага Изангрен открил
в оградата пролука тясна,
през нея вгледал се и ясно
съзрял виолата, която [2515]
била опряна на стената.
Един голям копой лежал
край огъня, но не видял
във тъмнината Изангрен.
Тогава той на Галопен [2520]
прошепнал: „Стой тук. Аз в туй време
ще се опитам да я взема.“
„Аз сам стои?“ — „Нима си плах?“
„Не, не, но мене много страх,
че някой мож отмъкне мен.“ [2525]
При тези думи Изангрен
избухнал в смях, но се смилил
над него и му заявил:
„Кълна се, че на този свят
не съм видял жонгльор сърцат, [2530]
ни здравомислеща жена,
ни смел свещеник… Щом една
жена се убеди веднъж,
че я задиря щедър мъж,
тя все по-ненаситна става.“ [2535]
Лисан отвърнал: „Клетва давам,
че трябва окачат на кука
Лисан, кога яви се тука.“
„За туй не се грижи. Аз зная
как сам да се заема с тая [2540]
задача… Чакай да се върна
с оназ виола“. Гръб обърнал
вълкът и приближил веднага
прозореца, а той с тояга
подпрян бил — да стои отворен. [2545]
Вълкът, като скачач безспорен,
с отскок премерен вътре влязъл,
след туй с виолата излязъл
и я протегнал към жонгльора.
Лисан не знаел що да стори [2550]
със нея, но за миг пресметнал
как най-добре вълка би метнал
и рекъл си: „Ще се разправя
с вълка, каквото ще да става.“
Той към тоягата ръка [2555]
протегнал, дръпнал я така,
че вътре Изангрен останал
и страх неистов го обхванал.
Но селянинът чул шума,
помислил си, че във дома, [2560]
е влязъл някой крадешката,
и на жената и децата
извикал със треперещ глас:
„Станете, че крадци у нас
са влезли — ще ни оберат!“ [2565]
И както правел всеки път,
той над огнището се свел,
да стъкне огън се заел,
ала вълкът се устремил
към него, остри зъби впил [2570]
във задника му, силен вик
надал стопанинът и в миг
копоят като жегнат станал,
със зъбите си здраво хванал
ташаците на Изангрен, [2575]
задърпал ги тъй разярен,
че щял да ги откъсне даже.
Вълкът не смогнал гък да каже:
хем болката била ужасна,
хем ставало все по-опасно… [2580]
Към него мигом се завтекли
домашните и му отсекли
ташаците сред страшна врява. 73
Възбудата била такава,
че и съседи, и роднини [2585]
развикали се: „Помогни ни,
о, Господи, да се избавим
от тези дяволи лукави,
които в тоя дом върлуват!“
Вълкът, щом зърнал как нахлуват [2590]
тълпи от хора с мотовили
с мотики, с брадви и със вили,
в миг се промъкнал бежешката
между човека и вратата
и от голямата опасност [2595]
се отървал. Но той тъй тласнал
стопанина, че го прострял
безпомощен в дълбока кал.
Съселяните го открили,
изнесли го и го церили [2600]
така, че чак след месец време
успял все пак да се съвземе.
А след като спасил се с бяг,
във гъст усоен храсталак
най-сетне скрил се Изангрен. [2605]
Той бил безкрайно натъжен,
защото в схватката безславно
загубил своето най-главно
богатство — мъжката си чест.
Вълкът не искал тази вест [2610]
да се разчуе в никой случай,
че щом жена му я научи,
от него би се отвратила.
Макар потиснат, с всичка сила
той продължил все по-чевръсто [2615]
да бяга през гората гъста.
Най-сетне, в крайна изнемога,
достигнал своята бърлога,
през задната врата там влязъл
и щом в тъмата забелязал [2620]
домашните си, с тъжен глас
им рекъл: „Господ да е с вас!“
Когато своя мъж видяла,
Херсан от радост полудяла,
с целувки топли го покрила, [2625]
след туй и челядта му мила
дотичала да го прегръща.
Вълкът с милувки им отвръщал,
съзнавайки, че те едва ли
тъй мило биха се държали, [2630]
ако са знаели, че в бой
за смях и срам бил станал той.
Щом се нахранили, веднага
отишли всички да си лягат,
но Изангрен се притеснявал [2635]
и дълго все се размотавал,
от смут небивал обладан.
В обятията си Херсан
го стиснала, но Изангрен
лежал, като че бил вдървен, [2640]
на непривично разстояние,
напук на нейното желание.
„Защо, съпруже, се държиш
така? Защо от мен страниш?“ —
му рекла тя, а Изангрен [2645]
отвърнал: „Но какво от мен
очакваш ти сега?“ — „Каквото
съпрузи правят във леглото.“
„Сега не съм предразположен…“
„Какво? Нима един мъж може [2650]
да гледа със пренебрежение
на прякото си задължение!“
„Но я виж, късно вече става,
а ти молитви не отправи
към преподобния светия… [2655]
Свят празник идва.“ — „Стига с тия
светци! Ако държиш на мен,
не би бил толкова студен.“
Херсан си пъхнала ръката
на Изангрен между краката, [2660]
но не напипала туй, дето
очаквала. „Ах, ти проклето
мъжле, висулките ти где са?
Коя жена ти ги хареса,
мръснико?“ — „Дадох ги назаем.“ — [2665]
„Но на коя, кажи ми?“ — „Тя е
от дълго време монахиня
и в манастирската градина
ме хвана. Но ми обеща
да ми ги върне.“ — „В тез неща [2670]
не вярвам. И да обещават,
жените рядко устояват
на клетви. Бързо заминавай
и тук без тях не се вестявай,
че монахинята веднъж [2675]
ако усети що е мъж,
забравя всяко обещание.
Ти трябва за това деяние
което тъй ме е ранило,
качен да бъдеш на бесило. [2680]
Навярно сам не осъзнаваш
какви неволи ми създаваш
На краля Лъв ще се оплача.“
„Ах, кучко дърта, стига грачи!
Наместо да се инатиш, [2685]
по-хубаво е да заспиш.
Дано да не осъмнеш жива!“
„На мене номера такива
не ми минават, кучи сине.
Знай, мястото ти ще изстине [2690]
в леглото. Моля се на Бога
да ме закриля, за да мога
да отмъстя за туй, с което
ти тъй ми нарани сърцето.“
Обзета от небивал яд, [2695]
отдръпнала се тя назад,
излязла вън и пред вратата
със адска болка във душата,
с въздишки тежки, без да спира,
започнала да си раздира [2700]
одеждите, да кърши пръсти,
коси да скубе, да се кръсти
и да се моли час по-рано
да бъде от смъртта прибрана —
утеха да намери в гроба. [2705]
„Каква беда, каква прокоба!
Защо ми трябва да съм жива,
щом радостта ми си отива,
щом от наслада въжделена
завинаги ще съм лишена? [2710]
Как да постъпя с Изангрен,
щом той към мен е тъй студен?
Коя глупачка ще споделя
едно легло, една постеля
със този сух, безчувствен пън? [2715]
Не го ща, да върви навън,
та във леса да се изгуби,
щом с мен не може да се люби!
Не ми е нужен мъж скопен.“
Но ето, че настъпвал ден, [2720]
зората двора осветила
и в своя яд Херсан решила
да влезе, до леглото спряла
и гневно, като полудяла,
извикала: „Мръснико, ставай! [2725]
При курвата си заминавай!
Дали си я задоволил
не знам, но скъпо си платил.
На женен мъж така се пада,
щом той по курвите си пада.“ [2730]
Вълкът, засрамен и посърнал,
на упреците не отвърнал,
опашка гузно той подвил
и видимо се примирил,
макар да виждал, че жена му [2735]
във суетата си не само
че с укорите прекалява,
но и нарочно разиграва
осакатения си мъж.
А пък нали тя неведнъж [2740]
със лекото си поведение
на всички лошо впечатление
е правила… Херсан със крак
сърдито тропнала и пак
погледнала мъжа си ядно. [2745]
След туй навирила гол задник
и без да спира да се кръсти,
измъкнала се тя чевръсто,
за да поскита тук и там.